Томичукалата

Гардънър стигна долния край на стълбата и спря да се огледа, като изненадата му вече граничеше с по-силно чувство — започваше да прилича на шок. Онази леко плесенясала миризма на корени и пръст също бе изчезнала.

„Тя приличаше на жена изстискана до краен предел, без майтап. Стигнала до съвсем пълно занемаряване. Не можеше да си спомни дори колко дни са минали, откакто не е лягала да спи. Нищо чудно. Чувал съм за подобрения из къщата, ама това е нещо невероятно. «Не би могла» да свърши всичко сама, обаче. Нали? Разбира се, че не.“

Но Гардънър подозираше, че някак си Боби го бе направила.

Ако Гардънър се бе събудил тук, а не на вълнолома край нос Аркадия, без никакви спомени за непосредственото минало, нямаше да познае, че се намира в мазето на Боби, макар да бе влизал в него безброй пъти преди. Единствената причина, поради която сега беше сигурен, че се намира в мазето й, бе фактът, че е влязъл през нейната кухня.

Миризмата на корени „не беше“ напълно изчезнала, но бе отслабнала. Пръстеният под на мазето беше старателно заравнен — не, не „само“ заравнен, забеляза Гардънър. Пръстта в мазетата остарява и след известно време добива кисел дъх; човек трябва да направи нещо, ако иска да прекарва повече време под земята. Андерсън очевидно бе докарала прясна пръст, която беше изсушила преди да утъпче. Гардънър предполагаше, че това бе прочистило въздуха вътре.

По тавана бяха закрепени редици флуоресцентни лампи, като покритите с капаци краища на всяка бяха свързани със старите греди посредством вериги и още месингови скоби. Те пръскаха равен бял блясък. Всички лампи представляваха единични тръби, с изключение на онези над работната маса; те бяха двойни, затова там блясъкът бе толкова силен, че караше Гардънър да мисли за операционна зала. Той пристъпи към работната маса на Боби. „Новата“ й работна маса.

Преди Андерсън имаше долу обикновена кухненска маса, покрита с мръсна мушама. Тя се осветяваше от настолна лампа и върху нея бяха разхвърляни инструменти, повечето в не кой знае колко добро състояние и няколко пластмасови кутийки с гвоздеи, винтове, болтове и други такива. Това бе мястото за дребни поправки на жена, която нито е много добра в тях, нито те особено я интересуват.

Старата кухненска маса беше изчезнала, заменена от три дълги, леки плота от вида, който слагат в църквите за разпродажби на домашно изпечени тестени произведения. Те се простираха от край до край пред лявата стена на мазето и образуваха една дълга маса. По нея бяха разпръснати железарии, инструменти, макари от изолирани тънки и дебели жици, кутии от кафе, пълни с щифтове, скоби и метални щипки… десетки други неща. Или стотици.

После идваха батериите.

Имаше пълен кашон под масата, голяма разнообразна колекция от дълготрайни батерии, все още в найлоновите си опаковки: от волт и половина, тънки, средни и дебели, от девет волта. „Тия вътре трябва да струват към двеста долара,“ помисли си Гардънър, „а по масата се търкалят още. Какво става, по дяволите…“