Да си намериш майстора
- Автор: Паркс Адель
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Да си намериш майстора». Краткое содержание книги:
Героинята на скандализиращия й роман „Да си намериш майстора“ Кас Пери е амбициозна, красива, преуспяла тв продуцентка. Държи на три неща: дрехите да са маркови, рейтингът да е висок и гаджетата да са… за еднократна употреба!
Позакъсалият канал TV6 стартира създаденото от Кас предаване за двойки, които планират в най-скоро време да застанат пред олтара.
Целта е предбрачно да се провери дали единият от двамата няма склонност да кръшка. Ако изпитвате и най-малко съмнение в бъдещия си партньор — телевизията е на линия! Тя ще спретне „случайна“ среща на подозираната половинка с бивше гадже, пък ако трепетите не са угаснали и се озовете в прегръдката (и в постелята) на старата любов — камерите са готови!
И в ефир се зареждат сълзи на разкаяние, треперещи длани и стиснати (та и разменени) юмруци. Шоуто е коментирано и оплювано. Аудиторията — скандализирана и заинтригувана. Рейтингът скача до небето, рекламодателите направо ще се избият.
Но ето че се намира един, който отказва да участва в предаването поради… морални съображения. Не му се нрави, видите ли, прокламираното от екрана разрушаване на ценности, като вярата в любовта и брака и прочие.
Решена да го убеди да застане пред обектива, Кас Пери се впуска в преследване на… мъжа на живота си.
Макар че попада в обсега на собствената си скрита камера, небезизвестната продуцентка със зъби и нокти си проправя път към хепиенда на тази съвременна електронномедийна приказка.
Което е цяло чудо — предвид арктическите температури, които съм принудена да изтърпявам.
Както през войната, по улиците се виждат само много стари и много млади мъже. Всички са недохранени. На по-младите мъже им отива, изглеждат малко гаменски и секси, но видът на по-възрастните е трагичен. Опитвам се да си припомня някои факти от гимназиалните уроци по география и новините през осемдесетте. Северен Йоркшър май не беше сред регионите, засегнати от затварянето на мините. Не, определено не беше. Този район пострада от срива на корабостроителната индустрия. Питам се къде е активната част от мъжкото население. Да не са се метнали на велосипедите си и да са отпрашили нанякъде? Или пък са в „Карго Флийт Соуш Клъб“ на събрание в подкрепа на династията Бейс34?
Отегчено въздъхвам, изгубила интерес дори към собствените си мисли. Непознато досега ниво на досадата. Сигурно е от мястото. Запалвам цигара. Ричард ме фиксира в огледалото за обратно виждане. В желанието си да не бъда невъзпитана свалям стъклото два сантиметра, което предвид минусовите температури е крайно мило от моя страна.
— Имаш ли нещо против да не пушиш? — пита Ричард.
Неловко се намествам на седалката и за миг се изкушавам да му отвърна, че имам много против. Свикнала съм да пуша кутия и половина цигари дневно и вече ми е време за поредната доза тютюнев дим. Метаболизмът ми очаква влудяващата го отрова. Но вместо това се усмихвам престорено и хвърлям цигарата през прозореца. Ричард не ме поздравява и дори не ми благодари, само хладно кимва. Смаяна съм. Бях останала с впечатлението, че ме хареса. Лъстта, която обикновено завладява мъжете, когато ме видят за пръв път, ми осигурява свободата ако не да печатам пари, то поне да нарушавам забраната да се пуши. Какво им става на тези братя Смит? Нямат ли хормони?
Градчетата свършват, а скоро и селцата съвсем оредяват. Грозните складове и автобусните спирки, издраскани с графити, от които ясно личи, че въпреки всичко „ДЖЕЗ УБИЧА БРЕНДА“, постепенно отстъпват място на ширнали се разкаляни поля, изпъстрени със сняг, лед и тук-там някоя ферма. Небето все още е бледомораво, но вече е пронизано от сребърни нишки светлина.
— Виждам морето! — провикват се Дарън и Ричард в един глас и прихват.
— Семейна традиция — обяснява ми Дарън. — Не е много оригинално, но знаеш как е.
Не зная, но проследявам погледа му.
— Каква красота! — ахвам, пряко себе си.
Моментално съжалявам, че го казах. Баналният ми градски речник надали съдържа достатъчно изразително определение за умопомрачителния пейзаж, затова решавам да си мълча и да споделям гласно само оригинални и хапливи забележки, но все пак не зная думи, с които да опиша великолепната гледка. За миг срещаме поглед с Дарън в страничното огледало. Той ми се усмихва, сякаш намира тривиалната ми забележка за напълно задоволителна.
— Значи може би няма да ти е чак толкова скучно? — казва. Дали има шатра, с която обикаля панаирите да демонстрира умението си да чете хорските мисли?!
— О, не, сигурна съм, че все ще намеря с какво да се забавлявам — отвръщам най-честно с едва доловимо кокетство.
Ричард се размърдва притеснено.
Уитби е много нескопосано градче. Застроено е върху хълмист морски бряг, вследствие на което къщите и кафенетата (затворени) са накачулени едни връз други и заплашват всеки миг да се катурнат. Навигираме из тесните улички и пълзим по стръмни баири. Сякаш съм се озовала в историческа драма. Най-сетне спираме пред паянтова къщичка в типичната редица еднотипни постройки. Само някой да се закашля по-силно, като нищо ще рухнат в морето. Дарън ме уверява, че са много по-здрави, отколко изглеждат. Не са мръднали от сто години. Приемам, че може би е прав, но мислено си казвам, че вътре трябва да внимавам да не правя резки движения. Отвън къщата изглежда миниатюрна — не мога да си обясня как семейство Смит са успели да отгледат четири деца в тази дупка. На север недвижимите имоти не са ли по-евтини? Обмислям дали да не подхвърля нещо в този дух, за да поддържам разговора, но се отказвам. Вместо да влезем през централния вход, незабелязано се промъкваме до задната врата по нещо като пътека, по която изнасят боклука.
Дарън за пореден път ми демонстрира телепатичната си дарба, като ми обяснява как се наричат в този край подобни улички между задните дворове. Омръзна ми да го слушам, започвам да се плаша.
34
Марка евтини, издръжливи американски обувки. — Б.пр.