Графиня Дьо Шарни
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Атанасов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Графиня Дьо Шарни». Краткое содержание книги:
— Какво отговорихте на кралицата, господине?
— Че след като Ваше Величество не е достатъчно силен, за да влезе в Париж като завоевател, трябва да влезе като баща.
— Е, добре, господине! — отвърна Луи XVI. — Нима не е това съветът, който последвах?
— Разбира се, сир.
— Сега остава да узная дали съм направил добре, като го последвах. Защото този път, вие сам ще го кажете, не съм ли аз нещо средно между крал и затворник?
— Сир — каза Шарни, — позволява ли ми кралят да говоря напълно откровено?
— Да, господине. От момента, когато ви попитах какво мислите, в същото време аз ви поисках и искреното мнение.
— Сир, аз не одобрих вечерята във Версай. Сир, аз умолявах кралицата да не отива в театъра във ваше отсъствие. Сир, аз бях отчаян, когато Нейно величество стъпка с крака националната кокарда, за да си сложи черна, кокардата на Австрия.
— Мислите ли, господин Дьо Шарни — каза кралят, — че в това се таи истинската причина за събитията от пети и шести октомври?
— Не, сир, но това най-малкото е поводът. Сир, вие не сте несправедлив към народа си, нали? Народът е добър, народът ви обича, народът е кралски настроен. Но този народ страда, този народ е гладен. Над него, под него и до него има лоши съветници, които го хвърлят напред. Той върви, обижда, събаря, тъй като сам не знае силата си. Веднъж изтърван, разпуснат, скитащ се, народът се превръща в наводнение или пожар, дави или гори.
— Е, добре, господин Дьо Шарни, предположете, че не желая нито да бъда изгорен, нито да бъда удавен, което си е съвсем естествено — какво трябва да правя?
— Сир, не бива да се дава повод на наводнението да се разлее, на пожара да пламне… Но, простете — каза Шарни, спирайки се, — аз забравих, че дори по заповед на краля…
— Искате да кажете по молба. Продължете, господин Дьо Шарни, продължете, кралят ви моли.
— Е, добре, сир, вие видяхте този парижки народ, който толкова дълго е лишен от господарите си и е зажаднял да ги види. Вие го видяхте да заплашва, да пали, да убива във Версай или по-скоро мислите, че сте видели това, тъй като във Версай не беше народът! Вие го видяхте, нали така, в Тюйлери, поздравяващ под двойния балкон на двореца вас, кралицата, кралското семейство, проникващ в апартаментите ви посредством депутациите си — депутацията на госпожите от халите, депутацията на градския съвет, депутацията на цивилната гвардия и онези, които нямаха щастието да бъдат депутати, да влязат в апартаментите ви, да разменят дума с вас, онези, които видяхте да се натискат на прозорците на трапезарията ви, през които майките като нежно жертвоприношение на светлейшите сътрапезници изпращаха целувките на своите дечица?
— Да — каза кралят, — видях всичко това и оттам идва колебанието ми. Питам се кой е истинският народ — този, който пали и убива, или този, който приласкава и гръмко приветства?
— О! Последният, сир, последният! Доверете му се и той ще ви защити от другия.
— Графе, вие ми повтаряте два часа по-късно точно онова, което ми каза тази сутрин доктор Жилбер.
— Е, добре, сир, защо след като сте получили мнението на един толкова задълбочен, толкова учен и мъдър човек като доктора, благоволихте да поискате и моето, на бедния служител?
— Ще ви кажа, господин Дьо Шарни — отвърна Луи XVI. — Защото мисля, че има голяма разлика между вас двамата. Вие сте предан на краля, а доктор Жилбер е предан само на кралството.
— Не разбирам добре, сир.
— Аз го разбирам така, че стига кралството, сиреч принципът да оцелее, той на драго сърце ще изостави краля, сиреч човека.
— Тогава Ваше Величество е прав — каза Шарни, — има разлика между нас двамата. Вие за мен, сир, сте едновременно и кралят и кралството. В качеството си на носител на тази титла, аз ви моля да разполагате с живота ми.
— Преди това бих искал да знам за вас, господин Дьо Шарни, към кого бихте се обърнали, в този момент на затишие между две бури, за да заличи следите от отминалата и да предотврати бъдещата буря.
— Ако имах наведнъж честта и нещастието да бъда крал, сир, щях да си спомня виковете на окръжаващите колата ми при моето завръщане от Версай и щях да протегна дясната си ръка на господин Дьо Лафайет и лявата — на господин Дьо Мирабо.