За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Докато се возим в безшумното метро, което сякаш не е на колелета, а се плъзга като на ски, докато прескачаме от станция в станция, за да отидем точно там, където си е намислил да ни заведе Хага сан, нека кажа още нещо за начина, по който тая личност се манипулира и обработва така, че без да си забрави името — да знае, че това име само по себе си без колектива, без фирмата, която се грижи за него, е нищо или почти нищо.
И законодателството е помогнало за да се доизпипа това скрепване на личността в колектива. Присъда например в Япония не се издава само при събрани неопровержими доказателства. Присъда се издава само при задължително самопризнание. Ама не си бил виновен, ама не си присъствувал, където е станало престъплението, след като си признаеш, че си виновен, независимо какви са фактите, присъдата е готова. Японците ли не знаят как да накарат един човек да извърши нещо, което е против волята му, те ли не могат да те накарат да си признаеш, че си написал „Под игото“ или „Илиадата“! Самочувствието се колективизира още в детската градина и в училище, където са измислени толкова много начини за изтощителен труд, че от тебе нищо силно и индивидуално не остава. И да има, и да няма нужда, японецът трябва да се труди. Японската азбука например има четиридесет хиляди йероглифи. И най-учените мъже ка Япония боравят с пет-шест хиляди, просто толкова могат да научат. Ала всички учат, всеки свободен миг, всеки свободен час. Това е едва от причините в Япония толкова много хора да носят очила… След училището идва предприятието… И тъй, до края на живота около японеца все има нещо, което да му припомня за наведената главичка, което да дърпа сиджимката, с която е вързан за правилата, с които трябва на всяка крачка да се съобразява…
И може би само така и никак иначе може да се обясни защо този толкова спокоен, толкова нежен и деликатен японец, този толкова влюбен в изящното, в миниатюрното, в красивото японец, когато побеснее и излезе от кожата си, е способен на зверства, които карат човек да потръпва. Японската преса изнесе случай за човек, избил в състояние на дива ярост цялото свое семейство и това на съседите си… Такива случаи на масови „убийства“ в Япония не са изключения, напритив — те са част от всекидневието на тази сложна и трудно разбираема за нас, европейците страна. Изглежда в такива случаи скромният манипулиран японец се разкапсулира и онова, което стояло смачкано, потиснато умълчано цели поколения вземе, та изригне като Фуцжияма и каквото, и който в този момент е наоколо, да му мисли.
Ужас ме обзема при мисълта, че при тази икономическа мощ, при тази луда техника на японеца може да му мине през ума да хване пушката…
Хага сан пръв слиза от метрото и даже ни подава ръка, макар че няма никакъв риск някъде да си чукнеш краката или главата, и ни извежда в новата манхатъновата част на Токио. Вън ситния дъждец се наглася да премине в по-едър, а вятърът — да стане по-силен. Редовият японец или е разтворил чадър или е седнал в кола. Такива като нас, хептен изненадани от времето, са много малко. Седим минута-две под навеса на едно кино, както едно време като студенти сме притичвали от една кооперация до друга, додето поомокрени стигнем до квартирата си. Хага сан ни поглежда. — Ще бягаме ли? — казва. — Ще бягаме — отвръщаме. Хага сан — професорът, докторът, човекът, на когото Япония и светът толкова много са се възхищавали, пръв затичва. След него като закачени с канап — леки и подхвърчащи, тичаме и ние. Дъждът ще ни ошмули ушите, а като бие по ламарините на колите и покривите, цялото Токио запява своята дъждовна, предтайфунна песен. Японците сигурно ни вземат за смахнати — европейци, тръгнали на майната си, полудели от екстравагантност. Ала Хага сан също тича с нас, даже той е пръв, ние отзад оформяме нещо като разперените краища на триъгълник. Така летят птиците, само че ние не сме птици, ами хора с доста лоясали български коремчета, които скоро се запъхтяват. От време навреме Хага сан ни поглежда следваме ли го, а ние, освен, че пъшкаме, се и възхищаваме на лекотата, с която тази тренирана сто и двадесет килограмова маса се мушка между спрелите таксита и прескача тротоарите и вадите с вода, които вече са потекли. Най-после спираме пред дълга и широка козирка, осветена с мека, луминисцентна светлина, която не се вижда откъде извира. Тук на сухо, сякаш само нас чакаха, стояха едри, високи мъже с шапки с големи периферии, облечени като гаучовци с дълги черни пелерини. Спрели сме пред суперхотел. Никой не ни оглежда подозрително и с усмивка — тия пък намокрени кокошки къде са тръгнали? Напротив, нашият поразрошен и смачакаи, поомокрен външен вид говори за аристократична палавост и приумица на слободни, презрели условностите на света богати мъже. Един от гаучовците ни отваря сервилно широката врата на хотела — извиква някакво момиче, облечено в дълго синьо кимоно, което на вътрешната светлина изглежда от убит, патиниран цвят.