Пожелай ми слънчогледи

Автор: Кинсела Софи
Язык: болгарский
Переводчик: Цветана Генчева
Жанр: Классическая проза

Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:

Когато 28-годишната Лекси Смарт се събужда в една лондонска болница, тя се натъква на огромна изненада…
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?

Перейти на страницу:

— Не — Байрън вдига ръце. — Лекси, това е просто чудесно. — Той ме поглежда и по устните му отново плъзва вече познатата ми саркастична усмивка, след това започва да цъка с език, сякаш си е припомнил нещо. — Сетих се за нещо. Оставих ти нещо, с което да се занимаеш като шеф на отдела. Прецених, че така е най-правилно.

Най-сетне. Сети ли се кой е шефът?

— Да, кажи — вирвам брадичка. — За какво става въпрос?

— Получихме имейл от високо място, че хората не спазват обедната почивка. — Той бръква в джоба си и вади лист. — Саймън иска всички директори на отдели да скастрят екипите си. За предпочитане още днес. — Байрън извива невинно вежди. — Да ти оставя ли едно копие?

Мръсник! Гадняр!

Крача из кабинета си, отпивам кафе, а стомахът ми се е свил от нерви. Никога досега не ми се е случвало да „скастрям“ когото и да е. Камо ли цял отдел, и то по време, когато се опитвам да докажа, че съм им приятелка, а не адско изчадие в ролята на шефка.

Поглеждам отново имейла на Наташа, личната асистентка на Саймън.

Колеги, Саймън научи, че хора от персонала редовно ползват повече от час за обедна почивка. Това е недопустимо. Саймън ще ви бъде много благодарен, ако се разберете по този въпрос с екипите и въведете по-строга дисциплина.

Благодаря.

Наташа

Добре. Работата е там, че никъде не пише, че трябва да се накарам на хората от отдела си. Следователно не е нужно да бъда агресивна. Мога да им го съобщя мило и приятелски.

Ще пусна някоя шега като стара приятелка! Ще започна така: „Слушайте, колеги! Обедната ви почивка не е ли достатъчно дълга?“ Извивам очи, за да покажа, че се опитвам да бъда иронична, и всички ще се засмеят, а някой ще попита: „Има ли проблем, Лекси?“ Аз ще се усмихна многозначително и ще отвърна: „Не излиза от мен, а от надутите костюмари на горния етаж. Затова постарайте се да се връщате навреме, става ли?“ Няколко човека ще кимнат, все едно отвръщат „Става!“ Така всичко ще бъде наред.

Да. Така е добре. Поемам си дълбоко дъх, сгъвам листа, натъпквам го в джоба си и излизам от кабинета. Тръгвам към главния офис.

Вътре цари какофония от гласове, които обсъждат разни неща по телефона или просто си говорят. В първия момент никой не ме забелязва. След това Фи вдига поглед, сръчква Каролин, тя на свой ред побутва момиче, което не познавам и което приключва много бързо телефонния си разговор. В цялата стая колегите затварят телефоните, вдигат очи от екраните на компютрите и целият офис замира.

— Здравейте, всички! — Усещам как лицето ми гори. — Здравейте! Как е?

Никой не отговаря, никой с нищо не показва, че ме е чул. Зяпнали са ме и чакат да продължа.

— Добре! — опитвам се да говоря ведро. — Просто исках да ви попитам… Достатъчно дълга ли е обедната ви почивка?

— Какво? — пули се момичето, настанило се на моето бюро. — Да не би да имаме право на по-дълги?

— Не — бързам да отговоря. — Искам да кажа, че са прекалено дълги.

— Според мен са съвсем добре — свива рамене тя. — Един час е точно колкото да отидеш на пазар.

— Да — съгласява се друго момиче. — Колкото да стигнеш до Кингс Крос и да се върнеш.

Добре, май никой не разбра защо питам. Две от момичетата в ъгъла започнаха отново да си приказват.

— Слушайте всички! Моля ви, изслушайте ме! — Гласът ми става писклив. — Трябва да ви кажа нещо. Става въпрос за обедната почивка. Някои хора във фирмата… ъъъ… не казвам, че е някой от вас…

— Лекси — прекъсва ме Каролин. — Какво, по дяволите, се опитваш да ни кажеш? — Фи и Дебс избухват в смях и аз цялата поруменявам.

— Вижте… — опитвам се да запазя спокойствие. — Говоря сериозно.

— Сссссериозно — повтаря някой и се понася кикот. — Говори сссссериозно.

— Много смешно! — опитвам се да се усмихна. — Слушайте, наистина говоря сериозно…

— Наиссссстина сссссериозно…

Ето че почти всички в стаята съскат или се кискат, или и двете. Изглеждат доволни, забавляват се за моя сметка, докато не мен никак не ми е до смях. Неочаквано хартиено самолетче прелита покрай мен и пада на пода. Отскачам уплашено и всички избухват в смях.

— Добре, слушайте, просто спазвайте времето, определено за обедна почивка, става ли? — питам отчаяно.

Никой не ме слуша. Ново самолетче ме удря по носа, последвано от гумичка. В очите ми напират сълзи.

— Добре, доскоро! — успявам да изрека. — Благодаря ви за усилената работа. — Преследвана от смеха им, излизам от офиса. Пред очите ми плува пелена, когато се насочвам към дамската тоалетна и се разминавам с Дейна в коридора.

— В тоалетната ли си тръгнала, Лекси? — пита изненадано тя. — Нали знаеш, че имаш ключ за шефската. Там е доста по-чисто.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?