Господари и господарки
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #14
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господари и господарки». Краткое содержание книги:
Но ето че попадна на Леля Ог.
Тя се наслаждаваше на изтънченото вино по своему. На Казанунда изобщо не би му хрумнало, че някой може да си долее портвайн в чашата с бяло вино просто защото е пресушил предишната бутилка А храната… О, да, допадаше й. Казанунда за пръв път виждаше такива усърдни движения на лактите. Само покажи изобилна вечеря на Леля Ог и тя напада с нож и вилица в ръце. Не би могъл да забрави скоро как тя похапваше омари. Вероят-но щяха седмици наред да изчовъркват парченца щипци от ламперията.
А пък аспержите… Вероятно дори би се опитал да забрави как тя поглъщаше аспержите, но подозираше, че споменът пак ще се промъква в главата му.
Сигурно такива са си вещиците, предположи той. Винаги са крайно прями в желанията си. Ако изкатериш планини, преплуваш реки и се спуснеш на ски по стръмни склонове, за да донесеш кутия шоколадови бонбони на Гита Ог, тя ще опоска лешничетата и от бонбоните на долния ред, преди да свалиш железните котки от планинарските си обувки. В това е разковничето. Каквото и да прави някоя вещица, върши го стопроцентово.
Хип-хип-ура!
— Няма ли да си вземеш от тия скариди? Добре, бутни чинията към мен.
Бе опитал леко заиграване с крака, колкото да не губи инициативата, но случаен ритник на тежкия подкован ботуш на Леля го отказа.
Преживя и случката с циганина цигулар. Отначало Леля се оплака, че й скрибуцат с гъдулка на ухото, докато се съсредоточава в яденето. Но в паузата преди следващото блюдо изтръгна инструмента от ръцете на човека и хвърли лъка във ваза камелии. Пренастрои цигулката в подобие на банджо и вдъхнови Казанунда с три енергични куплета от песента, която поради чужбинския му произход нарече пред него „Il Porcupino Nil Sodor Est“. После пи още вино.
Казанунда намираше за очарователно и превръщането на лицето й в сборище от весели водо-равни бръчици при всяка усмивка. А Леля Ог смееше често.
Всъщност през леката мъглица на виното в главата си откриваше, че се забавлява искрено — Доколкото разбирам, няма господин Ог? попита по едно време.
— О, има си господин Ог. Само че го погребахме отдавна. Щото беше мъртвец.
— Не е ли труден животът на самотната жена?
— Направо страшен — отвърна Леля Ог, която не бе готвила или мела, откакто най-голямата й дъщеря порасна достатъчно, за да го върши вместо нея.
В момента за минимума от четири хапвания дневно се грижеха различните й наплашени снахи — Сигурно е особено самотно нощем — вметна Казанунда по-скоро по навик.
— Е, имам си Грибо. Топли ми краката.
— Грибо ли?
— Котарака. Как мислиш, дали имат малко пудинг в кухнята?
По-късно тя помоли да й дадат празна бутилка за да сипе в нея остатъците от питиетата, че иначе щели да идат на вятъра.
Пчеларят господин Брукс гребна зеленикава воняща течност от тенджерата, която винаги къкреше в потайната му барака, и напълни пръскачката си.
В стената на градината имаше гнездо на оси.
До сутринта щеше да се превърне в гробище. На пчелите беше присъщо да бранят входа на кошера и с цената на живота си, ако се налага. Осите пък бяха много умели в намирането на пролука някъде отзад. Ловките малки гадинки се промъкваха и ограбваха кошера, преди да се усетиш. Чудно, но пчелите им позволяваха — пазеха входа, но ако осите намереха друга дупка, не знаеха що да сторят.
Натисна буталото. Изскочи струйка и се проточи в димяща черта по пода.
Осите му изглеждаха доста хубави създания. Но щом си за пчелите, трябва да си против осите.
Май щеше да има някакво празненство. Смътно си спомняше, че и той получи покана, но подобни дреболии не привличаха вниманието му. Особено сега. Нещо не беше наред. В кошерите не се забелязваха никакви признаци на роене. В нито един.
Когато минаваше край кошерите в здрача, чу жуженето. Така беше в топлите вечери. Цели отряди пчели се нареждаха пред входа на кошера и махаха с крилца, за да охлаждат яйцата вътре. Този път бръмчаха и пчели, кръжащи около кошерите.
Бяха ядосани и бдителни.
До границата на Ланкър имаше поредица от малки бентове. Баба Вихронрав се издърпа върху мокрите греди и зашляпа към брега, където изля водата от ботушите си.
След малко по реката доплува островърха магьосническа шапка и се надигна, откривайки ост-ровърхия магьосник отдолу. Баба подаде ръка на Ридкъли и го издърпа от водата.