Торнадо
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Торнадо». Краткое содержание книги:
Карл Хърболд е хитър, умен и абсолютно откачен тип, който не се спира пред нищо. Скроява подъл план и успява да избяга от затвора. Крайната му цел е Мексико, но преди това решил да мине през едно ранчо край Блуър, където никой не го очаква…
Шериф Ези Хадж тържествено и с почести излиза в пенсия. Празникът обаче не му се услажда, защото се оттегля с чувство на поражение и горчивина — гложди го мисълта за така и неразкритото убийство на Патси Маккоркъл, младо момиче, известно в града с лекото си поведение. Макар и пенсиониран, шерифът решава сам да продължи разследването. А подозренията го отвеждат там, където най-малко предполага…
През трите мънички прозорчета и вратата почти не влизаше въздух и вътре беше толкова горещо, че дори и светец щеше да си мечтае за пъкъла. Матракът върху тясното легло беше изтърбушен. Пръднята на Майрън смърдеше така, че преспокойно можеше да бъде бутилирана и пусната в действие при химическа война.
Та си бе съвсем разбираемо защо на Карл му беше така чоглаво.
Вече дори се питаше дали изобщо е трябвало да включва в плана си и Сесил. Дали не беше по-добре този път да действа сам? В края на краищата това бе големият удар на живота му, неговата — как му се викаше? А, да, неговата лебедова песен.
Ако не висяха тук да чакат срещата, те двамата с Майрън отдавна да са прекосили Рио Гранде и вече да се наслаждават на тропическия рай, на бутилка текила и на сеньорите, за които не съществува думата „не“. Но ето че той си губеше времето вдън гората, която гъмжеше от бръмбари и буболечки, големи колкото палеца му, и от змии, дълги колкото крака му, бе плувнал в пот и имаше чувството, че е в сауна.
Ала Сесил и неговият принос бяха от решаващо значение за качеството на живот, който щяха да имат, след като се прехвърлеха в Мексико. Карл смяташе, че като тегли чертата, си струва да седи тук и да търпи какви ли не несгоди.
Но най-много го изнервяше и ядосваше това, че бездейства. Тъй като нямаше какво да прави, освен да лови хапещите насекоми и да брои безкрайните минути във всеки Божи ден, Карл твърде често се отдаваше на мислите си. Съмненията го гризяха точно както лакомите плъхове ръфаха нощем боклука, който те с Майрън оставяха пред хижата.
Едно от нещата, за които Карл си мислеше, бе, че може би не е трябвало да убива онзи мухльо в бензиностанцията. Не искаше да оставя свидетели на кражбата с взлом. Но онези кретени от полицията за нула време бяха намерили отпечатъци по рафта с бонбони — жив и здрав да си ми, Майрън! Собственикът на бензиностанцията щеше да даде показания и щяха да установят самоличността им няколко часа по-рано — толкоз! Те пак щяха да имат предимство. Дали не трябваше просто да завърже онзи смотаняк и да се изниже по живо, по здраво?
Ако можеше да върне нещата, сигурно нямаше да посегне и на момичето.
После обаче усети, че се е увлякъл да се укорява и при всички положения е щял да се възползва от момичето. И кой можеше да го вини? Това беше първата му жена от двайсет години. Цели двайсет години, не е шега работа! Така и не успя да се възбуди от госпожа Бейли и сестра й, старата мома. Обратното, отврати се от увисналите им меса, макар че Майрън дори не забеляза колко грохнали и спаружени са бабичките.
Но онова свежо девойче по къси панталонки и три четвърти чорапи… Хм, голяма сладурана беше.
Виж, може би беше постъпил глупаво, като после я беше убил. Такива неща вбесяваха всекиго. Ченгетата, съдиите, обикновените хора, дори закоравелите престъпници. Всички правозащитни органи в три щата, както и представителите на федералните власти бълваха змии и гущери срещу него, задето е пречукал момичето. Търсеха под дърво и камък насилника. И Карл вече усещаше натиска. Така де, и той бе човек от плът и кръв.
Най-много се страхуваше да не го заловят отново. Защото който изнасилваше и мъчеше деца, а после ги убиваше, бе обречен не само на най-строга присъда, но и след като се озовеше отново зад решетките, задникът му ставаше собственост на всички други затворници, а надзирателите си затваряха очите. Така Карл щеше или да прекара остатъка от живота си в самота, за да спаси кожата, или да бъде изнасилван всеки Божи ден. Ама че избор!
Той обаче щеше да прави, да струва, но нямаше да се върне в затвора. По-добре да умре! По-добре да го застреля някое гадно ченге, което после да се перчи, че е пречукал избягал затворник. Така поне Карл щеше да умре бързо и безболезнено. А не да се остави да го изнасилват всеки ден, докато умре било от нараняване, било от болест.
Е, предпочиташе, разбира се, да не го залавят и убиват. И най-вече да стигне здрав и читав в слънчево Мексико. Но между него и Мексико се бе разпрострял Тексас, този гаден щат, който беше дълъг, хиляда и осемстотин километра и от времето, когато като непълнолетен го бяха пратили в поправителен дом, не му беше донесъл нищо друго, освен нещастия.
Жалко, че нямаше с кого да обсъди тези свои тревоги, та да му олекне. Нямаше смисъл да говори с Майрън — все едно да си бъбри с пън. Така че колкото и неприятно и тягостно да беше това безкрайно чакане, то си беше необходимо зло, защото, като теглеше чертата, Карл съзнаваше, че му се иска отново да е с брат си. Сесил щеше да го изслуша и да го разбере.
— Утре, Майрън, е нашият голям ден.
— Аха — промърмори той и продължи да човърка коричката върху лакътя си.