История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001
- Автор: Константинов Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001». Краткое содержание книги:
При това положение най-реалната възможност си остава перспективата предложена от Русия, която комбинативният ум на цар Фердинанд се надява, че може, при определени условия, да обърне в полза на българските интереси или още по-точно казано в осъществяване на собствените си мечти за поставяне основите на нова могъща държава на Балканите.
За да бъде по-убедителен при започващите преговори се налага демократите (които всъщност започват първите контакти по въпроса със сърбите), да отстъпят място на коалиционно правителство на народняците и прогресивно-либералите, водени съответно от Иван Ев. Гешов и д-р Ст. Данев. Изборът едва ли е най-подходящия. За разлика от предшествениците си и от твърдо провежданата в продължение на десетилетия българска позиция (и тази на българите под робство в Македония) за автономия на Македония (в смисъла на чл. 23 и 67 от решенията на Берлинския конгрес), сега коалиционното правителство, а с него безспорно и цар Фердинанд, „пришпорвани“ от събитията и ловко създаваната от сърбите атмосфера на напрегнатост, се отказват твърде скоро от изключително важния принцип за обявяване автономия на единна Македония (единствената реална възможност за тази изконна българска земя да се съедини, при определени условия, с майката-родина). Преговорите достигат до още по-неблагоприятен компромис — приемат се сръбските предложения за разделяне на Македония, за „спорна“ и „безспорна“ зона. „Спорната“ зона представлява неголяма територия включваща Скопие, Тетово, Гостивар, Дебър с размер отначало на 6000 кв. км, а по-късно 8000 кв. км. Сърбия настоява за тази територия не поради претенции за наличие на сръбско население в нея (такова няма там и Белград официално признава това). Претенциите изхождат от факта, че след анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария, това е единствения път, по който Сърбия може да получи морски излаз на Адриатика. В замяна на това Сърбия признава правото на България върху Константинопол, излаз на Бяло море и останалата част на Македония. На пръв поглед приемлива основа за преговори, но приета без задълбочен анализ (принципите са приети от министър-председателите на България и Сърбия — съответно Ив. Ев. Гешов и Милованович „във влака“ на път от Белград към София).
В хода на преговорите нещата се усложняват още повече и показват, че сърбите ще се опитат да завоюват нови позиции в клаузите на договора. Руското правителство явно ги поощрява, за да усложни нещата по-късно и си осигури простор на действие в зоната на Цариград и Проливите. С договора, подписан на 29 февруари 1912 г., се приема разделянето на Македония на „спорна“ и „безспорна“ зона, като разделителната линия е прокарана между Крива паланка (северно от града) и брега на Охридското езеро (северно от гр. Охрид). „Безспорната зона“, която е на югоизток от разделителната линия и е по-голямата част на Македония, съгласно договора, ще бъде категорично българска, независимо от това кои войски са я освободили. „Спорната зона“ ще бъде обект на разискване след приключване на войната и окончателното решение по нея ще бъде взето, ако е необходимо, при арбитър — руският император Николай II.
С помощта на Джеймс Баучър, кореспондент на в. „Таймс“ на Балканите, и под прякото внушение на Русия, през пролетта на 1912 г. се провеждат преговори и с гръцкото правителство. Сключеният на 1 май 1912 г. българо-гръцки договор е с още по-неопределени клаузи по отношение разпределението на освободената територия. И сърбите, и гърците се надяват, че тъй като България поема главната тежест на предстоящата война с удар по направление на турската столица, Гърция и Сърбия ще могат да реализират своите намерения в Македония съвсем спокойно.
Още по-интересни пропуски от гледище на националните интереси са допуснати във военната конвенция със Сърбия, подписана в края на май 1912 г. България, която успява да мобилизира над шестстотинхилядна армия (включително доброволци и внушително Македонско опълчение) не настоява да поеме общото командване. Войските на Сърбия и Гърция след мобилизацията не могат да достигнат събрани заедно българската армия по численост.
По понятни съображения България поема да нанесе основния удар върху турската армия в Източна и Западна Тракия (четири турски армейски корпуса) и по направление на Цариград. Нашите дипломатически и военни представители в преговорите не използват възможността да включат сръбски военни части на Цариградския фронт, в замяна на много по-голямо българско присъствие в освободителните бойни действия в Македония. Нашата страна не използва дори включването на стохилядна българска армия в освободителните операции в Македония, което право има по договор, и поема върху себе си цялата тежест за разбиване на турската армия в Тракия, уповавайки се на вече подписаните договорни съглашения. През септември 1912 г., непосредствено преди започване на военните действия, се извършва дори „корекция“ на военната конвенция и България приема да участва в македонското направление с една, вместо с три дивизии. Грешка, която ще трябва да заплати скъпо и която ще доведе в края на войната до нови грешки.