Крайбрежие
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Крайбрежие». Краткое содержание книги:
Лоло ми се усмихна.
— Ще си имаме истински плаж — каза той. — Ще докараме пясък от дюните и всичко останало. Руже каза така.
Усмихнах се.
— Ще ви хареса, нали? Да имаме плаж?
Децата кимнаха.
— Няма къде да си играем освен тук — каза Лоло. — Дори солният канал вече не става заради новия развъдник на омари.
Дамиен ритна едно камъче.
— Идеята не е на баща ми. На ония Бастоне е — той ме изгледа предизвикателно изпод тъмните си мигли. — Баща ми може да е забравил какво причиниха на семейството ни, но аз не съм.
Лоло направи гримаса.
— Изобщо не те е грижа — каза той. — Просто ревнуваш, защото Ксавие излиза с Мерседес.
— Не излиза!
Разбира се, не беше официално. Мерседес все още прекарваше много време в Ла Усиниер, където, както се изразяваше, беше животът. Но някои бяха виждали Ксавие с нея в киното и в „Ша Ноар“, а Аристид определено беше по-весел от обичайното и говореше свободно за инвестиции и за бъдещето.
Мрачните Геноле също бяха необичайно ентусиазирани. В края на месеца дългоочакваната „Елеанор 2“ беше най-после завършена и готова за транспортиране. Ален, Матиас и Гислен отидоха в Порник с ферибот да я приберат, като планираха да се върнат на нея в Ле Салан. Аз отидох с тях, за да се разходя и да си взема някои неща, предимно материали за рисуване и дрехи, които хазяйката ми беше изпратила от Париж. Казвах си, че съм любопитна да видя новата лодка, но всъщност в Ле Салан се чувствах доста потисната. След заминаването на Адриен Дебелия Жан се беше затворил в себе си както в началото; времето беше лошо и дори перспективата за натрупване на пясък в Ла Гулю вече не бе толкова вълнуваща. Имах нужда от промяна на обстановката.
Ален беше избрал корабостроителницата край Порник, защото беше най-близко до Льо Дьовен. Познаваше бегло собственика: той беше далечен роднина на Жожо льо Гоелан, макар че като човек от континента не беше посветен във враждата между усиниерци и саланци. Работилницата се намираше край морето, близо до малък яхтклуб, и когато влязохме, аз останах поразена от незабравимата носталгична миризма на работеща корабостроителница: боя, дървени стърготини, резлив мирис на изгорена пластмаса, заварка и дъски, потопени в химикали. Това беше семейна работилница, далеч не толкова малка, колкото тази на Дебелия Жан, но недотам внушителна, че Ален да изпадне във възторг. След като двамата с Матиас излязоха, за да обсъдят със собственика плащането, Гислен и аз останахме в работилницата да разгледаме сухия док и нещата, които се правеха там. „Елеанор 2“ веднага се забелязваше — единствената дървена лодка в редицата от моторници с пластмасови корпуси, които Гислен оглеждаше със завист. Беше малко по-голяма от първата „Елеанор“, но Ален беше поръчал да я построят в същия стил, и макар да виждах, че този строител няма грижливите майсторски ръце на баща ми, лодката беше хубава. Огледах я от всички страни, докато Гислен се разхождаше край водата. И тъкмо се наведох да погледна под „Елеанор 2“, за да видя кила, когато той дотърча обратно задъхан със сияещо лице.
— Ей там! — каза той, като сочеше към главния склад. Там имаше обезопасен хангар със складирани вътре части, както и машини за повдигане и заваряване. Гислен ме задърпа за ръката. — Ела да видиш!
Когато заобиколих хангара, видях, че строят нещо голямо. Не бе дори наполовина завършено, но беше най-голямото нещо в работилницата. Въздухът беше изпълнен с острата миризма на масло и метал.
— Какво мислиш, че е това? — попитах аз. — Ферибот? Траулер?
Беше дълго около двайсет метра, с две палуби, заобиколени от скели. Тъп нос, квадратна кърма — когато бях дете, Дебелия Жан наричаше такива кораби „метални свине“ и ги презираше от душа. Малкият ферибот, с който бяхме стигнали до Порник, беше същата метална свиня, четвъртита, грозна и много функционална.
— Това е ферибот — Гислен ми се усмихна, доволен от себе си. — Искаш ли да знаеш откъде разбрах? Виж от другата страна.
Другата страна не беше завършена: сглобяваха големи листове метал, за да оформят външния корпус, но много от тях липсваха като части от незавършен и много елементарен пъзел. Листовете бяха тъмносиви на цвят, но на един от тях някой беше написал с жълт тебешир името на металната свиня: „Брисман 2“. За миг погледнах надписа втренчено, без да обеля и дума.
— Е? — нетърпеливо възкликна Гислен. — Какво мислиш?
— Мисля си, че ако може да си го позволи, бизнесът на Брисман върви по-добре, отколкото сме си представяли — казах аз. — Още един ферибот в Ла Усиниер? Там трудно се намира място и за един.