Бягащият ловец

Щом слънцето се сниши зад дърветата, реката сякаш изсмука цялата топлина от въздуха. Рамон беше с наметката от извънземните — достатъчно топла, но твърде къса, за да може да покрие и краката, и ръцете едновременно. Другият Рамон обаче бе пожертвал ризата си и крачолите на панталоните за превръзки и капани, тъй че се споразумяха да вземе гащеризона. Беше се свил на кълбо и въпреки това трепереше. Не можеше и дума да става за спане на смени. Светлината на половината луна бе прекалено ярка, а студът — прекалено неприятен, за да е възможен какъвто и да било сън. Рамон помисли да спрат на брега за през нощта, но не го предложи. Двойникът му щеше да го вземе за обида, а и той самият изобщо не го спомена. Освен това Рамон знаеше, че и двамата са загрижени да се отдалечат колкото може повече от чупакабрата. Зачуди се колко ли е голям ловният район на звяра. Мина му наум петдесет километра, но не знаеше откъде се взе това число. На заранта щеше да е безопасно да слязат на брега. Но може би на западния, за всеки случай.

— Ей, Дейвид — подвикна другият. Рамон примига и се съвзе, чак сега осъзнал колко малко му е оставало да задреме.

— Да? — отвърна и се закашля. Дано само да не беше настинка. Щеше да е точно неговият късмет.

— Да си бил някога в Диеготаун? — попита другият Рамон.

Рамон се помъчи да се съсредоточи и го погледна през рамо. Двойникът му вече седеше, присвил крака до гърдите си. Намръщеното му лице беше прорязано от бръчки. Беше съвсем ясно, че го наблюдава от доста време.

— Малко — отвърна той. — Защо?

— Мисля, че съм те виждал някъде. Какви си ги вършил в Диеготаун?

— Бизнес най-вече — каза Рамон. — Може да си ме мяркал в двореца на губернатора. Бил ли си там? — Адски добре знаеше, че не е бил, тъй че свиването на рамене не го изненада. Усети несъзнателен подтик да повтори движението — беше естествено, толкова познато движение за тялото му. Но с известно усилие поклати глава и се усмихна. — Имаше един бар, в който ходих няколко пъти — добави Рамон, без да знае защо реши да разкрасява, но вече бе късно да спре. — „Ел Рей“. Долу край реката. Бил ли си там?

— Не — грубо отвърна другият. — Не съм и чувал за него.

— Хм. Може и да бъркам името. С дървен под. Тоя, дето го държеше, се казваше Майкъл, Майко или нещо такова. Прилоша ми на улицата веднъж, на връщане. Имаше от ония, луминесцентните светлини. Това го помня.

— Не го знам. Може да си мислиш за бар в някой друг град.

Тонът му даде да се разбере, че разговорът е приключил, но в случай, че Рамон не е схванал намека, двойникът му се размърда и му обърна гръб. Рамон си позволи лека усмивка и сви рамене. Не беше изненадан, че другият Рамон лъже. Ако той беше срещнал непознат в джунглата, също щеше да внимава с тази тема. Беше добра спирачка за разговор.