Врагът на Господа

Добавих шестима от моите хора към дворцовата охрана на Кунеглас и с останалите копиеносци, всички Воини на Свещения съд, тръгнахме на юг. На щитовете ни блестеше петолъчната звезда на Сийнуин; всеки от нас носеше по две копия, меч и огромен вързоп с двойно препечен хляб, осолено месо, твърдо сирене и сушена риба. Хубаво беше да тръгнем отново на поход, макар пътят ни да минаваше през долината Лъг, където се белееха на длъж и на шир костите на мъртвите, изровени от дивите прасета. Не исках, когато след няколко дни оттук минат хората на Кунеглас, тези кости да възкресят спомена за тежкото поражение. Затова изгубих половин ден в долината, но заровихме отново мъртвите, а те всичките бяха с по един отрязан крак. Когато нямаме възможност да изгаряме мъртвите, ние ги заравяме, но преди това им отрязваме крака, за да не може душата да броди. Затова сега погребвахме скелети с отсечен крак. И цял ден да бяхме работили едва ли щяхме да заличим следите от невероятната касапница. Оставих за малко работата и отидох до римското светилище, където моят меч бе отнел живота на друида Танабурс и където Нимю бе затрила душата на Гундлеус. Там на пода, на който все още личеше кръвта им, легнах сред покритите с паяжини черепи и се помолих да се върна здрав и читав при Сийнуин.

Следващата нощ прекарахме в Магнис. Цял свят разделяше този град от потъналите в друидска мъгла казани и разказваните нощем приказки за Съкровищата на Британия. Това беше Гуент, християнска територия, и тук всичко беше мрачно. Ковачите правеха върхове на копия, кожарите щавеха кожи, за да покриват с тях щитове, да правят ножници, колани и ботуши, а жените печаха твърдите тънки самуни хляб, които можеха да издържат по цели седмици. Хората на крал Тюдрик носеха своите римски униформи с бронзови нагръдници, кожени полички и дълги наметала. Сто от тях вече бяха потеглили към Кориниум, още двеста щяха да ги последват, макар и не под командването на своя крал, защото Тюдрик беше болен. Официално неговият син, престолонаследникът Мюриг, щеше да ги оглавява, но всъщност начело на войската щеше да бъде Агрикола. Той беше стар вече, но ходеше изправен, а белязаната му ръка все още можеше да върти меч. За него разправяха, че бил повече римлянин от самите римляни, а аз винаги малко се боях от свирепото му смръщено лице, но в онази пролетна утрин пред стените на Магнис той ме посрещна като равен. Късо остриганата му посивяла глава надникна от палатката, после той целият се показа в своята римска униформа и за мое учудване ме поздрави с прегръдка.