Убиецът на Шута

Десет дни след раждането на бебето ни най-сетне реших, че трябва да се изповядам на Моли. Страхувах се от това, но беше неизбежно, а да го отлагам повече нямаше да го направи по-лесно.

След като двамата с Копривка се бяхме усъмнили в бременността на Моли, не бяхме споделили новината с никого извън тесния семеен кръг. Копривка беше уведомила братята си, но само в смисъл, че майка им се състарява и започва да губи ума си. Всички момчета си имаха своите житейски грижи, а в случая с Рицарин това означаваше три деца, жена и имение, за които да се грижи. Твърде ангажирани бяха със своя живот, за да отделят нещо повече от мимолетна загриженост, че майка им може да полудява. Бяха сигурни, че Копривка и Том ще се справят с кризата в тази област, а и бездруго какво можеше да направи който и да е от тях за усилващото се старческо оглупяване на майка им? Присъщо е за младите да приемат с благородство старческата немощ на родителите си. А сега имаше бебе, което да им се обясни. И не само на тях, а и на целия останал свят.

Бях се справял с тази трудност, като я пренебрегвах. Не беше казано на никого извън Върбов лес. Дори на Копривка не бях предал новината.

Но сега трябваше да призная това на Моли.

Въоръжих се за тежката задача. Поисках от кухнята поднос със сладките бисквитки, които Моли обичаше, плюс купа гъста подсладена сметана и консервирани малини. На подноса кацна и голям чайник, пълен с черен чай. Уверих Тавия, че съм напълно способен да нося поднос, и се отправих към детската стая. Пътьом изредих причините си, все едно че ми предстоеше битка и подготвях оръжията, с които щях да боравя. Първо, Моли е уморена и не искам да я безпокоят никакви гости. Второ, самото бебе, толкова мъничко и крехко. Самата Моли ми беше казала, че може и да не оцелее, така че да я пазим необезпокоявана със сигурност беше най-добре. Трето, дъщеря ни е такава, каквато е. Не. Тази причина не беше за споделяне с Моли. Не и точно сега поне.

Успях да отворя вратата на стаята, без да изтърва подноса. Поставих го внимателно на една ниска маса и след това успях да преместя масичката с подноса на нея така, че да е до стола на Моли, без да пренареждам нищо. Тя държеше бебето на рамото си, тананикаше му и го потупваше по гърба. Меката нощничка висеше много под стъпалцата на дъщеря ни, а ръцете се губеха в ръкавите.