Чиста кръв

Първият от преследвачите му сви зад ъгъла на уличката и в онази теснотия Алатристе успя само да види изненадата в очите му, когато се натъкна на голата му кама. Успя да мерне още и мустаци, широки като дръжка на сабя и едни рунтави бакенбарди на наперен побойник, докато се навеждаше мълниеносно и срязваше коленните сухожилия на новопоявилия се с едно движение. Сетне, със същото движение, вдигайки камата нагоре, клъцна гръкляна му и той падна настрани, без да има време да промълви едно „Света Дево“. Тялото му запуши уличката, докато животът изтичаше от него с червените струи кръв, бликаща от гърлото.

Гуалтерио Малатеста беше зад него — жалко наистина, че не се появи първи. Щом мярна черния му, мършав силует, Алатристе го разпозна незабавно. Заради преследването, бързането и неочакваната среща италианецът още не беше извадил оръжие, тъй че отстъпи с един скок, още докато другарят му се свличаше, препречвайки пътя пред него. Междувременно капитанът връхлетя с един дълъг касапски удар, който му се размина на педя. Теснотията не даваше възможност да се развихрят с шпаги, та Малатеста, прикриващ се както може зад издъхващия си побратим, измъкна камата, и като се пазеше с плаща подобно на капитана, налетя с нея съвсем отблизо, възправяйки се смело, като нападаше и избягваше майсторски ударите. Камите свистяха, цепеха плата, отскачаха със звън от стените, търсеха врага с ожесточение. Нито един от двамата не проронваше дума, пестяха дъха си, вместо да надават излишни възгласи и ругатни. В очите на италианеца още се четеше удивление — този път не си подсвиркваше „тирури-та-та“, кучият му син, — когато камата на капитана потъна в нещо меко зад импровизирания щит на плаща, който другия държеше високо, докато нанасяше удари отдолу, зад тялото на другаря си, който все така лежеше между двамата, а душата му трябва вече да бе пристигнала при дявола или поне бе на път към него. Италианецът изохка и залитна, Алатристе настъпи над падналия, камата на Малатеста се омота в дрехата му и я разпори, копчета и шнурове се разхвърчаха наоколо. Хванаха се за ръце, омотани в плаща и в късата пелерина, лицата им бяха тъй близо едно до друго, че капитанът усети в очите си дъха на неприятеля, преди последният да се изплюе в тях. Алатристе примигна заслепен и това даде възможност на другия да забие камата с такава сила, че ако капитанът не беше подложил кожения презраменен ремък, щеше да го прониже от край до край. Острието проникна през дрехата и достигна плътта, така че Алатристе почувства хлад и остра болка, когато металът се хлъзна надолу чак до бедрото му. Страхувайки се да не припадне, той удари с кръглата дръжка на камата лицето на съперника си и от веждите на италианеца рукна кръв, изпълвайки кратерите и белезите по кожата му и мокрейки тънките мустаци. Сега блясъкът в очите му, студени и неподвижни като на змия, отразяваше и страх. Алатристе дръпна лакът назад и започна да нанася удари — безброй удари, попадащи в плаща, в дрехата, в празното пространство, в стената и няколко пъти, най-сетне, и в тялото на противника. Малатеста изръмжа от болка и бяс. Кръвта се стичаше по очите му и той раздаваше удари слепешком, много опасни впрочем поради непредсказуемостта си. Без да се брои раната в челото, бе получил поне още три в тялото.