Жестоки игри [bg]

— Да, знам, ама няма ли и вие все някога да се научите?

— Приключвам след две-три минути.

— Вече си приключил. Вън.

Изправих се.

— Дай ми само минута, за да ги прибера обратно.

— Махай се. — Той посочи ядно задната врата с палеца на стиснатия си десен юмрук.

— Разследвам смъртта на сестра ти, Анди. Нищо няма да загубиш, ако ми помогнеш малко.

Той направи крачка към мен. Лицето му беше изпоцапано с моторно масло.

— Хич не ми излизай с тоя номер с малкото име. Това е моят дом и името ми е господин Гутиерес. И не се опитвай да ме размекнеш с това какво разследваш. Вие никога няма да хванете оня боклук, дето уби Елена, защото пет пари не давате. Не и като се вмъквате неканени по къщите на хората, за да им ровите из нещата. Върви на улицата и там намери убиеца. Ако живеехме в Бевърли Хилс, досега да сте го сгащили. Особено ако беше очистил някоя богаташка щерка.

Гласът му изтъня от вълнението и той млъкна на мига, за да го прикрие.

— Господин Гутиерес — казах аз меко. — Съдействието на семейството е от голямо значение в такива…

— Абе, аз не ти ли казах, че моето семейство не знае нищо по въпроса? Да не мислиш, че знаем кой откачен го е направил, обаче си траем? Ти сигурно си мислиш, че тука хората са такива, а?

Той се втренчи в картата ми и я зачете с усилие, като мърдаше едва-едва устните си. Промърмори тихо думата „консултант“ на няколко пъти, преди да вдигне поглед.

— Ама че случка. Че ти дори не си истинско ченге. Ще ми пращат някакъв си скапан консултант. И к’во значи това „ДП“?

— Доктор по психология.

— Глей ги тия, моля ти се, да ми пращат някакъв психаджия тука. Вие к’во бе, за луди ли ни мислите?

Вече ми дишаше право в лицето. Очите му бяха кафяви и топли, с дълги момичешки клепки. Такива очи могат без съмнение да накарат един млад мъж да се съмнява в себе си и да го избие на мъжкарски пози.

Помислих си, че семейството наистина си има доста проблеми, но не отговорих на въпроса му.

— И к’во правиш сега тука, да ни психираш ли си дошъл?

От устата му се разхвърчаха слюнки. Гняв се занадига от гърлото ми. Тялото ми реагира по-бързо от мозъка и зае защитна поза от карате.

— Нещата стоят съвсем иначе и не е нужно да се караме. Чуй ме добре, за да не се налага да ти го набия в главата.

Веднага съжалих за казаното, но думите вече ми се бяха изплъзнали.

— Да ми го наб… Ти к’во бе, заплашваш ли ме?! — Гласът му изтъня с една октава и той ме сграбчи за ревера.

Бях готов, но не реагирах. Продължавах да си повтарям, че момчето не е на себе си.

Срещнах погледа му и той отстъпи. И двамата едва се сдържахме. Още секунда и…

— Махай се! Веднага!

— Антонио!

Госпожа Гутиерес се появи в коридора. Зад нея вървеше Ракел. Когато я видях, изведнъж ме обзе срам. Няма що, добре се бях справил, при това в семейство, загубило наскоро близък човек. Алекс Делауер, гениалният психолог…