Евърлес [bg]

— Образованието в днешно време нищо не струва — гласът на събеседника ми е леко укорителен, макар да не е насочено към мен. — Това е град — Брайърсмор — намира се на няколко километра северно оттук. Изостават с дванайсет часа от всички нас и ако сега бяхме там, щеше да е нощ. Времето замръзна в този град за половин ден онази зима. И хората започнаха да приказват, че всички деца, дошли оттам, са прокълнати.

Той подпира брадичка на ръката си и накланя глава в очакване на реакцията ми, но умът ми все още се мъчи над казаното от него. Не е необичайно времето да се обърква на места, да забавя или ускорява своя ход, или да спира напълно за момент, а вятърът и слънцето да се застопоряват неподвижни, докато ние продължаваме живота си, несъзнаващи, че сме извън потока на времето. Но всичко неизменно се изглажда от само себе си. Невероятно е, че някъде времето може да забави своя ход до половин ден, а още повече че изоставането може да трае толкова дълго.

— Най-накрая Кралицата сложи точка на това — допълва той. — Ала вредата вече бе нанесена.

Половин час по-късно вече съм прегледала книгата три пъти от кора до кора… и обратно. Но не съм зърнала следа от бебето Ина или от мен самата. Действително — цяла една седмица отсъства напълно от книгата. Възможно ли е да сме родени през тази седмица извън времето?

Брайърсмор. Името запалва в мен искра на нещо като разпознаване, въпреки че как би могло, ако татко никога не го е споменавал?

— Джулс? — гласът на Ина ме вика отвън и аз се сепвам. Благодаря на човека за помощта му и връщам безполезния тефтер на рафта. Сетне скоропостижно излизам, за да открия дъщерята на Кралицата.

Навън е завалял сняг, който покрива като едва доловим бял прашец качулката на Ина. Тя ме съзира и лицето й помръква.

— Нищо ли? Няма ли следа?

— Няма имена — казвам аз. — Но…

Преди да смогна да й разкажа за Брайърсмор, Ина въздъхва и се отдръпва от мен.

— Тези места и лошата им грижа за архивите — казва тя глухо. Вижда се, че тялото й бушува. И дори да не я познавам пределно добре, за да го твърдя със сигурност, бих се заклела, че е на ръба да се разплаче. — Претърсила съм практически всички сиропиталища в кралството.

Ще ми се да кажа нещо, за да я утеша, но тя вече се е отдалечила и крачи отривисто към полусрутените конюшни на сиропиталището. Скупчените деца с широко отворени очи, които се възхищават на конете ни, се разпръскват, когато влизаме, и изчезват през някакъв заден вход, преди някоя от нас да обели и дума.

Когато се качваме на седлата, в главата ми се оформя идея.

— Чиновникът всъщност спомена нещо… — подемам аз и това подтиква Ина да вдигне рязко очи. — Каза, че има един град на север оттук…

— Знам — прекъсва ме тя. — Брайърсмор.

Устните й се сгърчват, сякаш е изяла някой развален плод.

— Била ли си там?

— Не, но го знам — заявява Ина с някаква нотка на безвъзвратност в гласа. — И там няма нищо. Градът е развалина.