![Медея и нейните деца [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/3/4/medeya-i-nejnite-deca-bg-download.jpg)
Медея и нейните деца [bg]
- Автор: Улицкая Людмила Евгеньевна
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9545293519
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Медея и нейните деца [bg]». Краткое содержание книги:
Остани със здраве и весел, Самоша. Сандра.“
Медея прочете писмото права, много бавно, прочете го втори път. Да, да. Те често ходеха до заливите през онова лято. Александра и Самуил. Същото лято беше загубила и моминското си пръстенче.
После Медея седна на креслото. Непозната досега душевна тъма я затисна. Остана така до късно вечерта, без да мръдне. После стана и взе да се стяга за път. Изобщо не си легна тази нощ.
На сутринта стоеше на автобусната спирка със спретнато овързана черна кърпа, с голяма раница и саморъчно ушита чанта в ръка. На дъното на чантата в старинна жакардова чантичка носеше молбата си за отпуска, която реши да прати по пътя, документи, пари и злополучното писмо. С първия автобус замина за Феодосия.
12
Застанала на спирката на автобуса с раницата на гръб, Медея се чувстваше същински Одисей. Ако не и повече, защото Одисей край бреговете на Троя още не знае колко много време ще мине до завръщането му, но ясно си представя разстоянието, което го дели от дома.
А Медея, свикнала да мери разстоянието в часове бодра крачка, не можеше и да си въобрази дори колко дълъг е избраният от нея път. Освен това Одисей е търсач на приключения и човек на моретата, той не пропуска възможност да отложи завръщането си, по-скоро си дава вид, че целта му е грубото жилище в Итака, наричано царски дворец, и прегръдките на остарялата съпруга въртокъщница.
Медея бе прекарала целия си дотогавашен живот неотлъчно на това място, ако не се брои единственото пътуване до Москва със Сандрочка и първородния й син Сергей, и този неотлъчен живот, който от само себе си бурно се променяше — революции, смени на правителства, червени, бели, немци, румънци, изселваха едни, други, пришълци, заселваха, — накрая я превърна в здраво дърво, вплело корени в каменистата земя под неизменното слънце с неговото всекидневно и целогодишно движение и под неизменния вятър със сезонните му миризми ту на изсъхнали по брега водорасли, ту на завехващи под слънцето плодове, ту на горчив пелин.
Но същевременно тя беше и крайморски човек: от детските й години мъжете в семейството браздяха морето. В морето загина баща й, по морския път си отидоха завинаги Александър Антонович Степанян, Анаит и Арсен, стар параход откара от Батуми леля й с двамата й братя и дори сестра й Анеля, омъжена за грузинец от планинския Тифлис, напусна някога дома си от новото пристанище на скъпата Феодосия.
И макар никакви водни пътища да не водеха към онзи далечен град, до който бе отлагала пътуването с десетилетия, а сега мигом потегли, тя реши поне част от пътя, началото, да мине по море — от Керч до Таганрог…
Първите два етапа от пътя, от Посьолок до Феодосия и от Феодосия до Керч, бяха привични за нея като път през собствения й двор. Вечерта пристигна в Керч и се оказа на границата на своя ойкумен, древната Пантикапея беше най-източната му точка.
На пристанището научи, че пътническите параходи потеглят чак през май и само товарни кораби правят редки курсове от Керч за Таганрог, но не качват пътници. Докривя й от първата грешка — трябваше да пътува направо през Джанкой, без да се блазни по морски кривулици.
С неприязън обърна гръб на бозавата меотийска вода с дъх на гнило и се запъти към старата си приятелка Таша Лавинска, която от младини се беше отдала на „гробокопачество“, както се шегуваше мъжът й, доктор Лавински, интелигент и библиофил, местна забележителност почти от ранга на гробницата на Диана.
Лавински живееха зад музея и жилището им беше като негов филиал — отломки от ронлив керченски камък, антична прах и суха хартия изпълваха дома им.
Таша отначало не позна Медея, от няколко години не бяха се виждали — откакто Самуил се разболя и немногобройните приятели, кой от деликатност, кой от егоизъм, почти престанаха да ги навестяват в Посьолок.
Щом я позна, Таша се хвърли на врата й още преди да бе свалила раницата.
— Чакай, чакай, Ташенка, първо да се съблека — побутна я Медея. — Чакай да се измия. Самуил казваше, че Керч е световният полюс на прахоляка…
Беше влажна пролет, за прахоляк и дума не можеше да става, но доверието на Медея към покойния й мъж беше толкова голямо, че тя се чувстваше ужасно прашна.