Кръстосан огън [bg]

Макс ме изненада, като се появи лично, заедно с двама енергични млади помощници. Разделихме си списъка с адреси и се споразумяхме да се срещнем преди сервирането на вечерята в един от най-големите приюти в града.

В пет следобед всички стояхме пред „Линдхолм Фемили Сървисиз“, когато отвориха вратите си за вечеря. Приютът раздаваше над хиляда порции дневно. Клиентелата бе всичко онова, което можете да си представите, че и малко отгоре.

Имаше семейства с деца, хора, които си говореха сами, други изглеждаха така, сякаш току-що излизаха от някой офис — и всички те ядяха рамо до рамо на дългите маси в столовата.

През първия един час всичко протече по разочароващо сходен на предишния ден начин. Никой от хората, пожелали да разговарят с мен, не разпозна пито Мич, нито Дени на старата снимка от досието на Стивън Хенеси. А някои хора категорично отказваха да отговарят на въпросите на полицейски служители.

Един от присъстващите мъже изглеждаше така, сякаш живееше в свой собствен свят. Седеше с гръб към всички останали, а подносът с храната му едва се крепеше на ръба на масата. Мърмореше си нещо, когато се приближих до него.

— Може ли да поговорим за минутка? — попитах.

Устните му спряха да се движат, но погледът му остана вперен в масата, затова поставих снимката в полезрението му, така че да я види.

— Опитваме се да доставим съобщение до този човек, Мич Тали. Починал е негов близък и трябва да го уведомим.

Това е една от онези полуистини, които понякога се налага да използваш, ако искаш да си свършиш работата. Днес всички носехме нормални цивилни дрехи. На подобни места саката и вратовръзките спъват всякакъв напредък.

Мъжът поклати глава.

— Не — отсече той. Твърде бързо. — Не. Не го познавам. — Имаше силен акцент, който ми прозвуча като източноевропейски.

— Погледни още веднъж — настоях. — Мич Тали? Обикновено се мотае заедно с един друг мъж на име Дени. Звучи ли ти познато?

Той хвърли още един поглед на снимката и разсеяно поглади сплъстената си прошарена брада.

— Не — повтори, като старателно избягваше погледа ми. — Съжалявам, не го познавам.

Реших да не го измъчвам повече.

— Добре — казах. — Ако се сетиш за нещо, ще бъда наоколо още известно време.

Още щом отстъпих встрани, той отново започна да си мърмори. Имах някакво смътно предчувствие, затова продължих да го държа под око.

Точно както и предполагах, веднага щом започнах да говоря със следващия човек, мърморкото стана да си тръгва. Подносът му с почти недокоснатата вечеря остана на масата.

— Извинете, господине? — извиках аз толкова високо, че неколцина от присъстващите обърнаха глави към мен.

Но не и той. Той просто продължи да върви.

— Господине?

Тръгнах след него, а това привлече вниманието на Сампсън. Мърморкото очевидно се изнасяше по най-бързия начин към изхода. Когато най-после погледна назад и осъзна, че вървим след него, хукна да бяга. Изхвърча през двойната врата и се затича по Втора улица.