Щастливият странник [bg]

Лучия Санта го изгледа дълго, преди да каже:

— Помогнете ми.

Пъргаво се обърна и спусна краката си до леглото, а той се опита да ѝ помогне да стане. Когато тя понечи да изправи гръбнака си, издаде приглушен болезнен стон и се отпусна като покосена в ръцете му. Той леко я пусна на леглото. Нямаше съмнение за преструвки.

— Значи трябва да си почивате, госпожо — каза доктор Барбато. — Но това ще мине. Не изцяло, винаги ще имате трудности, но скоро ще ви изправя пак до печката.

Лучия Санта се засмя на малката му шегичка.

— Хиляди благодарности — рече тя.

Когато доктор Барбато излезе от жилището на Корбо, вдъхна свежия въздух на Десето авеню и се замисли за света и хората. Изпита нещо като учудване. Почти насмешливо изброи нещастията на това семейство. Съпругът в лудницата, дъщерята с един голям бял червей, който гризе зад онези великолепни цици (да не забравяме първия съпруг, убит при злополука), синът с позорния му брак за крайно бедното недорасло момиче. А сега жената, обременена от невръстни деца, сама осакатена. Легнала на онзи огромен хубав задник и това тежко мраморно тяло и пак намерила сили да се ядоса на подмятанията му.

Той погледна редицата сгради, прозорците хвърляха малки квадратни огънчета срещу мразовитото небе. Догади му се и промърмори, без да знае какво има предвид:

— Къде са тръгнали, по дяволите?

Студеният вятър се понесе през железопътните работилници откъм Хъдсън и раздвижи кръвта му. Беше ядосан, раздразнен, че бе допуснал всичко това да се случи пред очите му, сякаш го бяха зашлевили по лицето, сякаш беше посмял да се намеси в някаква космическа подигравка. Кръвта му кипна. Стига. Стига толкова. "Добре — помисли той, — я да те видим сега колко струваш." Кръвта му заигра и въпреки хапещия студ той разкопча яката на палтото си и разхлаби вълнения шал, който майка му беше изплела.

През следващите два месеца доктор Барбато, от чист инат, упражняваше лечителските си умения. През ден редовно посещаваше Лучия Санта, биеше ѝ инжекции, правеше ѝ загряващи компреси, бъбреха си за миналите дни поне двайсет минути, докато я разтриваше. Тя оздравяваше, макар все още да не ставаше от леглото. Доктор Барбато говореше за Октавия, как ще се върне от санаториума и колко ще се притесни, като види майка си толкова зле. Няколко дни преди Октавия да се върне, би на Лучия Санта инжекции с витамини и подсилващи. Вечерта преди завръщането ѝ намери майката седнала в кухнята да глади дрехи на масата, а децата се въртяха около нея, носеха ѝ вода по команда и сгъваха дрехите.

— Така, така, добре, много добре — каза бодро доктор Барбато. — Сигурен признак за здраве е човек да може да работи, нали, госпожо?

Лучия Санта му се усмихна. С тази усмивка признаваше дълга си и отхвърляше остроумието му. Ако имаше работа, хората ставаха от смъртно легло да я свършат, и двамата го знаеха. Докато доктор Барбато се подготвяше да ѝ бие инжекцията, тя промълви на италиански: