Няма нищо по-хубаво от лошото време

За да не извърши глупост, най-сигурното средство е да я пратя обратно към родните места, но тоя лукс не отговаря нито на желанията ми, нито на възможностите. При моето положение човек не може да се лиши от две очи и две уши повече, без да говорим за ползата от една отлична секретарка.

Навлизам отново в оживените улици на града и мислите ми отново се връщат към комбинацията на проклетата каса. Вярно, Ван Алтен, а също и Дора Босх са само дребни букви в комбинацията. Но тия букви при случай могат да свършат известна работа. В края на краищата една дума се съставя тъкмо от букви. При условие всичките да са налице.

В неделя към обяд Едит все пак благоволява да слезе в квартирата ми. В неделя по правило се храним в къщи и секретарката приготвя нещо по-леко в зависимост от наличното в хладилника.

— Какво искаш да ядеш? — пита тя със съвсем канцеларски глас.

— Някоя супа за подобряване на настроението.

— Какво ти е на настроението?

— Нищо. Имам предвид твоето.

— Ако толкова те беше грижа за моето, щеше да се стараеш да бъдеш малко по-поносим — промърморва Едит и се отправя към кухнята.

Щом почва да философствува, значи, разминава й се. Да се надяваме, че домакинската работа ще довърши оздравителния процес.

Хубавото на обяда, който секретарката ми приготвя, е, че не крие никакви изненади: доматена супа и бифтек с пържени картофи. Разговорът по време на обяда — също. Специално тук, у дома, нашите разговори вървят най-зле. Не знам кой е измислил тая глупава фраза «чувствувай се като у дома си», обаче когато съм у дома, при всяка своя дума виждам магнетофонната ролка, която се върти нейде в съседство. И като от някакъв вътрешен инат аз обичам да я карам да се върти напразно и да записва дългите ми мълчания. Но понеже мълчанието, особено при известни обстоятелства, също говори, не мога само да мълча и съм принуден да прибягвам за помощ до глупостите.