Преди да се родя и след смъртта ми
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преди да се родя и след смъртта ми». Краткое содержание книги:
С излизането на книгата през 1968г. (тогава със заглавие «Преди да се родя. И след това.») Ивайло Петров изненада и читателите и критиците си. В нея той по особен начин парадира носталгичните настроения в «селската» белетристика от 60-те години и подлага на преоценка традиционните идеологеми — роден дом, семейно-родова общност и т.н. Безподобна книга за българската литература, единение между всеопрощаващ смях и спонтанен трагизъм, завършено повествование, но с отворен финал, защото «можеш ли да се изплезиш на смъртта»! Вечна игра — на думи, на картини, на хора. Една приказка, в която краят се съединява с началото, в която хуморът и тъгата се преплитат и се опитват да надникнат в любопитната като живота смърт.
Странно е, че чичо Мартин помисли за отношенията си е Емилия и изобщо за отношенията си с жените тъкмо сега, докато наблюдаваше как Иванчо Кутийката се отдалечава от него. Това трая около минута и ние не можем да го обвиним, че не успя да си даде точен отговор за толкова кратко време, тъй като има мъже, и то знаменити, които за цял живот не могат да си обяснят отношенията е жените. Все пак изпита силно и неопределено чувство към Емилия, като си спомни как го бе изпратила преди две години извън града и как бе паднала в краката му. Времето и пейзажът бяха същите, над голото поле лежеше тъга. Всъщност не бе тъга, а есенно спокойствие след знойния живот на лятото. Природата не е тъжна, нито весела, но ние сме безкрайно нищожни пред нея и искаме да я подчиняваме на нашите чувства и настроения. Когато гледаме в късна есен хилядите стъпки по пясъка, ние си казваме, че плажът и морето са тъжни, защото тъгуваме за живота, който е кипял тук през лятото. Изобщо там, където няма хора, е винаги тъжно и сега на чичо Мартин му бе някак тягостно, като гледаше опустялото поле. Струваше му се невероятно, че околийският началник ще рискува да му прати за сътрудник не кой да е, а бъдещия съпруг на дъщеря си. В този ход нямаше здрава логика, освен ако Емилия бе решила от отчаяние или презрение да му намери слабото място като Далила и да го предаде на своите чрез съпруга си. Постъпката й би била чудовищна, но възможна. Тя скандализира семейството си и цялата общественост заради него, а той изчезна, без да й даде някаква надежда, така че от нея можеше всичко да се очаква. Това именно си мислеше чичо Мартин, когато стреля в гърба на Кутийката. Надяваше се да го види изплашен или поне обезпокоен, но на онзи окото му не мигна. Опипа цъфналата вата на рамото си и усмихнат се върна под крушата. По лицето му нямаше и следа от вълнение.
— Можете да ме застреляте, но аз оставам завинаги при вас!
След този тежък изпит чичо Мартин не биваше да се съмнява, че даскалчето е разбойник по призвание и следователно достоен за негов помощник. Доколко щеше да му бъде верен и дали не криеше нож в пазвата си, бе въпрос на време. Засега бе достатъчно, че се отказа е риск на живота си от една блестяща кариера, която всеки друг на негово място би получил наготово от ръката на тъста си. На такава смела авантюра можеше да се реши само изключителна личност, а както знаем, чичо Мартин обожаваше такива личности.
Иванчо Кутийката се прибра в града и привечер отиде при околийския началник. По едно щастливо обстоятелство завари при него полицейския пристав Каралезов, който му докладваше за новата и безуспешна акция срещу разбойническата банда. Приставът непрекъснато повтаряше, че бандата има много укриватели и съмишленици и това затруднява полицията да се добере до нейните следи. Околийският началник нервничеше и размахваше под носа му писмото на някакъв търговец. Бандата го принудила да даде две хиляди лева в злато и потърпевшият молеше околийския началник за защита и същевременно заплашваше, че ще донесе до Негово величество царя, ако полицията не изпълни своите «законни обязаности». Това бе третото писмо. Другите две бяха от негови приятели чифликчии, също така принудени да дават пари на бандата. Престижът на околийския началник бе поставен на сериозно изпитание и от това неприятно и опасно положение можеше да го спаси само поверената му полиция. Но полицията вдигаше рамене и повтаряше, че бандата е неуловима. Така завършваха всички доклади, така завърши и сегашният. Приставът отдаде кокетно чест и излезе, а Иванчо Кутийката седна на креслото срещу тъста си и каза:
— Това конте няма да залови разбойниците.
— Защо?
— Няма сметка.
Иванчо Кутийката изказа съмненията си, че приставът се е свързал или е на път да се свърже с разбойниците и само така могат да се обяснят безуспешните му акции. Като познава ятаците на бандата, защо не арестува някого от тях и да го разпита? Този акт е напълно законен, щом се касае за обществения ред. Но приставът и помощниците му няма да вдигнат ръце срещу бандата, защото в ръцете им текат нейни пари. Околийският началник опули очи и извика нещо като «какви ги плещиш», но Иванчо му каза, че говори каквото трябва, нещо повече, един негов приятел видял преди няколко дни Мартин да се разхожда спокойно из града, дошъл вероятно да си урежда работата с полицията.