Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Странно, как не ми е направила впечатление онази нощ… Сякаш нарочно съм избягвал да мисля за нея. А пък ако се бях върнал, ако се бях опитал отново да я подредя у себе си, да я преживея, надали щеше да ми убегне от вниманието една зависимост, която тогава — кой знае защо — не ми беше направила впечатление.
Между момента, в който Етел и Давид излязоха през призрачната врата на лабораторията в нищото, и момента, в който по-късно се върнаха от градината през една подобна врата, ако съберем времената за очакване, търсене и безпомощност, не можеше да е изтекло повече от три-четири минути. Това ме бе успокоило тогава. Но сега, след като прочетох дневника, не бях съвсем спокоен — времето, което за мен се бе оказало всичко на всичко три-четири минути, за тях дали не е означавало доста повече? Димензиите не могат да бъдат разделяни една от друга. А ако възприетите димензии на пространството по някакъв начин са били нарушени — а вече е сигурно, че Давид ги е нарушил с така наречения си експеримент! — тогава дали това не е повлякло след себе си промяна и в стойностния ред на времето? А пък ако е станало така, невъзможно е да се избегне стоящият на последно място в списъка, но пръв по важност въпрос: Къде и с какво са запълнили времето, огромното време, тяхното време, Етел и Давид?
Не твърдя, че с този ред на мисли съм стигнал до въпроса при четенето на дневника. Но в подобна последователност и с подобен, постепенно нарастващ интензитет. А тъй като сетивата ми, съюзили се със съзнанието ми, събрали цялата си енергия, са протестирали срещу възможния отговор — по липса на друго решение, — съм загубил съзнание.
Време е да се размърдам. Въздухът е студен и лепкав, лесно мога да настина, ако вече не съм настинал. Колко сила може да ми е останала? Сигурно не много. Но поне толкова, че да се опитам посредством нея да събера нови сили. Например с това, като си направя един чай. Надявам се, че ще намеря някъде чай из кухнята. На какво ще го сваря? Колко хартия има — снимки, книги, дневникът. Ще си направя от тях хубав лагерен огън на пода на кухнята. Над него ще разположа статива за фотоапарата на Алберт, ще стане отличен триножник! Дори и да се опърли малко, няма значение. Дори да изгори заедно с него и цялата къща, пак няма. Рано или късно все ще се срути. За чайник ще свърши работа и някоя тенджера, въпреки че, ако намеря чай, защо да не намеря и чайник?
Докато планирах всичко така хубаво, се сетих, че дори и чай не може да се направи без вода. А нея пък откъде да я взема?!
Едва така се вижда наистина какъв късмет имам: малкото ми убежище в института съхранява за мен остатъците от живота, който може да се нарече човешки. Щом го напусна, не мога да си направя даже и един чай.
Все пак не мога да лежа тук до края на света.
Помръднах внимателно. Чувствувах се слаб, отпаднал, но не толкова, колкото си мислех, докато лежах. Възможно беше само да съм премръзнал и да съм гладен. Подпирайки се на мебели и стени, се довлякох до кухнята. Вода, естествено, не намерих. (Дъждът! — мина ми през ума. Колко трябва да вали, за да напълни една тенджера! Доста. Доста много!) На полицата в килера лежеше бутилка червено вино. Милият ми Алберт внимателно я е положил легнала, на това мога да благодаря, че след толкова време не се е счупила. Смея ли да пия вино на гладен стомах?
Алберт понякога — съвсем непоследователно — дори готвеше. В чекмеджето с надпис „Подправки“ на кухненския шкаф намерих черен пипер, карамфил, канела обаче — не, но захар имаше в изобилие. Значи все пак ще мога да изправя статива! Човек във въображението си с удоволствие си играе с огъня, в действителност обаче го е страх, че ще се опърли. Така че потърсих някоя по-голяма тенджера, за да я поставя под статива и в нея да горя онова, което реша. Така че романтичният лагерен огън отиде по дяволите. Докато търсех тенджерата, попаднах на един туристически спиртник заедно с кубчетата сух спирт за него. Не ми остана друго, освен да седна на табуретката и да дебна как мъждукащите пламъчета след дълго-дълго очакване ще накарат виното да кипне. Сипах в него захарта, подправките и от време на време го разбърквах.
Дъждът бавно престана. Задуха вятър, разкъса облаците. Стана малко по-светло. Слънцето не се показа измежду облаците, за да ме ориентира, но да беше най-много преди обед. Прозорецът на кухнята гледаше към съседната сграда. На отсрещната страна имаше също така кухненски прозорци, повечето от тях отворени и изпочупени. В едната кухня от тавана висеше простор отрупан с женско бельо. Дантелени найлонови неща се люшкаха на течението. Талията на комбинезоните се виеше, сутиените се вълнуваха, бикините мързеливо се поклащаха. Цял харем висеше на простора.