Лутащи се мравки

— Опасееееш! — въодушевен, Том се включи във финала. Около масата вдигнаха чаши, одобрително аплодирайки двете новопристигнали бутилки в ръцете на Тина. В суматохата около отварянето на първата бутилка Том успя да анексира една табуретка, възползувайки се от невниманието на разгърдения и зачервен субект, който беше станал от нея, за да си сипе пиене. После предвидливо се отдалечи с табуретката и седна чак в отсрещния край на стаята, където цигарения дим не беше толкова гъст и агресивно взаимодействуващ с уморените му очи… След няколко секунди до него се озова и Тина.

— Браво! Толкова скоро дойде и вече успя да седнеш на нещо. А аз какво, права ли да стоя?

Том се отмести леко и отстъпи половин задник място за Тина. Тя приседна, опирайки се до него, и му наля една чашка от коняка, който току-що бе донесла.

— Недей, аз не пия — опита се да я спре Том.

— Как така не пиеш? Тук такива не минават. Айде сега наздраве…

Двамата чукнаха чаши и отпиха. Конякът беше доста добър. Том се загледа във веселите лица на колегите и колежките си, в пълните бутилки на масата и празните под нея, заслуша се в разговорите, във вицовете, в тостовете… Изведнъж усети, че вече няколко минути двамата с Тина седят един до друг и мълчат. Почувствува се неловко.

— Кажи нещо — побутна той Тина.

— Какво?

— Нещо нитересно. Да не скучая.

— Че аз не знам какво ще ти е интересно на теб…

— Ами давай за каквото и да е — за обувки, червен восък, параходи…

— За зеле и царе — подхвана Тина.

— Защо морето е горещо-вряло…

— И имат ли прасетата криле! — довършиха в един глас двамата. — Ей, Том, ти си чел Луис Карол! — възкликна изненадано Тина.

— Разбира се, че съм го чел. Всеки истински програмист трябва да може да рецитира „Джаберуоки“ в права и обратна посока.

— Ти можеш ли?

— Е, не, разбира се, но Бен може… Нали знаеш Бен? Дето беше с мен на ОНЯ купон и щяха да го бият. Той сега работи тук, ти трябва да си го видяла, посрещна ме, когато пристигнахме.

— Не „щяха да го бият“, а наистина го биха — настроението на Тина сякаш изчезна, щом стана дума за Бен. — Всъщност, той още ли е ченге? Сигурно, щом се е уредил тук. Ченгетата винаги се уреждат.

Том реши, че е добре да защити пред Тина своя добър приятел Бен.

— Той не е никакво ченге. Просто тогава служеше в специалните войски, и то на по-особена длъжност. Между другото знаеш ли защо тогава го бяха командировали заедно с мен? Да ме следи. Когато той ми каза това, а той ми го каза чак накрая на службата, едвам ми го побра умът, но е факт… А сега вече нали е цивилен, какво ченге може да е?

Тина се замисли. После вдигна чашата си и каза:

— Е, нищо, хайде наздраве за ченгетата…

Тогава Том видя на вратата силуета на Бен. Той се взираше в обвитите от цигарения дим лица, сякаш търсеше някого. Том му свирна, тогава той го видя, махна му с ръка за поздрав и се приближи към него.

— Виждал ли си някъде тук Марвин? — попита Бен.

Том само вдигна рамене.

— Аз съм тук отскоро… Тина, ти знаеш ли Марвин? Един такъв дебел, с подпухнала физиономия и странен поглед… Минавал ли е оттук случайно?