Единственият оцелял
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Алтънчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
— И друг път са ми го правили.
— Представям си.
— Но оня, дето ми го правеше, не беше хубав като теб.
— Продължавай да ме четкаш. И ми говори все такива хубави неща, докато работя.
— Мъжко момиче си ти.
— И ти си мъжко момче. — Джейми заби иглата.
2.
Кавано се събуди от мекото подрусване на колата. По тавана пробягваха светлини от колите, с които се разминаваха, но той за момент не можа да разбере къде е. После видя, че лежи на задната седалка върху одеяло, което Джейми бе купила от магазина, както и калъфките за предните и задните седалки, купени от нея пак оттам и предназначени да скрият кървавите петна по тапицерията, оставени от него. Колата бе чисто нова, но вече бе започнала да прилича на боклукчийска. Това му се стори забавно.
— Къде сме? — промърмори той.
— Чух те, че се размърда. На юг от Пукипси. Добре ли спа?
— Да.
Той се изправи бавно. Светлините от отсрещното движение дразнеха очите му.
— Как е рамото?
— Схванато. Припаднах ли?
— Припадна.
— А пък викаш, че съм мъжко момче.
— Жаден ли си? Водата е на пода в краката ти.
Кавано се вгледа и видя очертанията на бутилките. Той се пресегна и отвори една.
— Гладен ли си? — попита Джейми.
— За слаба жена като теб, доста често мислиш за ядене.
— Е затова сега няма да получиш понички.
— Понички ли?
— С шоколадово покритие. Не можеш да очакваш от мен да карам цяла нощ, без да ям нещо за разсънване.
— Колко е часът?
— Около един.
— Лесно ли почисти стаята в мотела?
— Без грешка. Направих каквото ми каза и натъпках всички кървави кърпи в торбичките за боклук, които купихме от магазина. И ги хвърлих в един казан за боклук до някаква строителна площадка. Името на мотела не е написано на кърпите, така че никой няма да може да ги свърже с нас.
— А пръстови отпечатъци?
— Избърсах стаята старателно и оставих ключа с бакшиш, както ти ми каза.
Кавано се загледа в неособено натовареното движение.
— Уморена ли си?
— Почвам вече да се уморявам.
— Намери някъде да спреш да се сменим. И аз ще покарам малко.
— Ще можеш ли?
— Мога да карам с дясната ръка. Влезем ли в Ню Джърси, ще намерим някой мотел.
— И после?
— Веднага щом приключа с организацията, тръгвам да търся Прескот.
3.
— Боже господи, какво е станало с тая кола? — попита бояджията.
Въпросът бе риторичен. Целият таурус бе наплескан със зелена боя.
— Хлапашка работа — отвърна Кавано, макар че лично той бе свършил тази работа. — Оставяш си колата на улицата за половин час, излизаш и ето какво виждаш.
— Но тя цялата трябва да се пребоядиса.
— На мен ли го казваш. От представителството заявиха, че застраховката не включва вандализъм. И искат цяло състояние да я пребоядисат.
Бояджията изведнъж наостри уши.
— Колко?
Кавано назова толкова висока цифра, че бояджията щеше да изглежда като пладнешки обирджия дори и с евентуална отстъпка.
— А как ще ви прозвучи, ако ви предложа да го направя със сто и петдесет долара по-евтино?
— По-добре, отколкото ми искаха. Но работата трябва да стане бързо.
— Разбира се, разбира се. Какъв цвят я искате? Оригиналния тъмносин?
— Откакто го избрах тоя цвят, жена ми щеше да ме убие. Каза, че сивият й стоял много по-добре.
4.
— Сам Мърдок — каза Кавано на банковия чиновник във Филаделфия.
— Подпишете тук, господин Мърдок.
Кавано се подписа.
Чиновникът сравни подписа с този, с който банката разполагаше, и до подписа на Кавано написа датата.
— Виждам, че от доста време не сте идвали.
— От миналата година. Лошо. Винаги съм казвал, че щом прибягваш до услугите на платения трезор, значи си в беда.
Чиновникът дари Кавано със съчувствен поглед, свързвайки драскотините по лицето му с бедата, за която бе споменал.
— Може ли да получа ключа ви?
Кавано, който бе с костюм и бе подстригал косата си, за да премахне следите от опърляне, му го подаде.
— Ще ви трябва ли кабинка?
— Да.
Чиновникът поведе Кавано и Джейми надолу по мраморните стъпала и спря пред метална решетка, която отключи. Зад нея, в ярко осветения трезор, се виждаха редиците с лъскави малки чекмеджета. Чиновникът погледна номера, написан на ключа, даден му от Кавано. Тръгна към една от редиците вдясно, пъхна ключа в едно от долните редици, после мушна и втори ключ — този път от връзката, която носеше със себе си — и завъртя и двата ключа едновременно. След това издърпа чекмеджето и го подаде на Кавано.
— Кабинките са ето там.
— Благодаря.
Кавано избра напосоки втората отдясно и влезе вътре заедно с Джейми, затваряйки вратата. През това време незабелязано бе огледал таваните и стените за скрити камери — съмняваше се да има, но все пак навикът си казваше думата. Той сложи чекмеджето на масичката и се наведе над него. Същото стори и Джейми, така че с гърбовете и главите си криеха съдържанието му.