Джийвс и феодалният дух
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станислава Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джийвс и феодалният дух». Краткое содержание книги:
Нададох бурно клокочене.
— Да не би да го фрасна с палката?
— Естествено, че го фраснах с палката. Как другояче би ме посъветвал да постъпя? Как би постъпил и Наполеон? Очертах елегантен полукръг със замаха си и го цапардосах с всички сили, а той се строполи без сам да усети в коя земя потъва.
Едва смеех да повярвам на ушите си. Точно по същия начин се бе строполил и сержант Добс в Девърил Хол.
— Сега си почива на легло, убеден, че му се е завил свят и при падането е ударил главата си на пода. Ти не бери грижа за Споуд. Един ден хубава почивка и подходяща диета и утре ще е по-здрав от всякога. А аз си прибрах огърлицата, прибрах огърлицата, прибрах си проклетата огърлица, и сега преливам от енергия, с която като нищо мога да уловя за ушите два-три тигъра и да им заблъскам главите една в друга.
Изцъклих се насреща й. Предметите заплуваха пред очите ми. През мъглата, която замрежи погледа ми, тя се залюшка като в ураганен вятър.
— Да не би да каза, че си прибрала огърлицата си? — треперливо я попитах аз.
— Точно това казах.
— Тогава какво е онова, която пък аз прибрах? — рекох с най-глухия глас, който е възможно да се чуе от човешка уста.
И показах експоната си.
За известно време бе ясно, че тя не успя да проумее края на историята. Погледна огърлицата, сетне мен, сетне пак огърлицата. Чак когато й обясних надълго и нашироко, започна да й просветва.
— Ами че да, разбира се — рече тя, след като изчисти челото от смръщването си. — Сега вече загрях. Съвсем забравих да напомня на Том да заключи сейфа след цялата дандания. Първо почнах да пищя на Том да дойде и сетне му обяснявах, че на Споуд му е прилошало. А пък той се завайка: „О, божичко! Сега пък ще трябва да приютяваме тоя досадник и през нощта!“. Наложи ми се да го утешавам и да помогна на Сепингс да завлечем останките на Споуд до едно легло. А Том сигурно не се и сети да заключи сейфа. Беше прекалено зает да си скубе косите и да се зарича, че това определено било последният път, когато канел познати от клуба в дома си, защото бил прословут обичаят им веднага щом се намерят под покрива на нечий дом да се изпотръшкват в безсъзнание и да злоупотребяват с това, като в продължение на седмици пускат корени в къщата. И след това си отишъл ти…
— … претършувах сейфа и открих перлена огърлица, която естествено взех за твоя…
— … и я задигна. Страшно свястно от твоя страна, драгоценни ми Бърти, и оценявам по достойнство благородните ти подбуди. Ако бе тук тази сутрин, щях да ти кажа, че Том настоя всички да оставят скъпоценностите си за съхранение в сейфа, но ти бе хукнал към Лондон. Между другото, защо отпраши натам?
— Отидох да взема палката, която преди това бе собственост на Том, сина на леля Агата. Напоследък ми се налага да си имам често работа с разни Закани.
Тя очевидно се покърти до дъното на душата си и ме обля с благоговейния си поглед.
— Ти ли, мое златно сърчице — изгука сподавено, — ми достави палката? А аз благодарях на някакви завеяни ангели-хранители. О, Бърти, ако някога съм те наричала безмозъчен плазмодий, заслужаващ да получи званието на някоя реномирана лудница, вземам си думите назад.
Благодарих й с кратки слова и я запитах:
— Но какво ще правим сега?
— Ще викна три пъти „Ура!“ и ще щракам весело с пръсти.
Смръщих се с едва забележимо раздразнение.
— Не говоря за теб, скъпа ми прародителке, а за племенника ти Бъртрам, който е затънал до кръста в лютивата помия и сигурно всеки момент ще изчезне без да остави и следа от себе си. Ето че държа в ръце нечия огърлица…
— На мамчето Тротър. Сега вече я познах. Слага си я на вечеря.
— Прекрасно. Дотук добре. Значи дрънкулката принадлежи на мамчето Тротър. След като установихме този факт, какво ли ще е най-умното, което да предприема?
— Да я оставиш обратно.
— В сейфа ли?
— Точно там. Ще я оставиш обратно в сейфа.
Намерих хрумването й за превъзходно и се зачудих защо сам не се бях сетил за него.
— Отлично попадение! — зарадвах се. — Да, ще я оставя обратно в сейфа.
— Ако съм на твое място, бих изприпкала още сега. Няма по-добър момент от този.
— Ей сегичка. О, между впрочем, Дафне Долорес Морхед пристигна. Сега се развява из градината със Стилтън.
— Как ти се стори?
— Радост за окото, ако мога да използвам израза. Представа нямах, че в наши дни произвеждали от такъв калъп жените-писателки — признах си аз.
Щях да я запозная по-обстойно с благоприятното впечатление, което ми бе направила външната обвивка на младата гостенка, но точно в този момент мамчето Тротър изникна и запълни рамката на вратата. Тя ме погледна тъй, сякаш считаше, че общо взето се падам в излишък.