Труден за убиване
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Труден за убиване». Краткое содержание книги:
Те отвличат Холи Джонсън, агент от ФБР и дъщеря на най-високопоставения военен в САЩ. Холи е безценен заложник в преговорите им с правителството.
Те отвличат и Джак Ричър. По погрешка. Без да знаят, че е бивш военен полицай. Труден за убиване.
Те трябва да бъдат спрени. За да бъде сложен край на лудостта. За да няма тероризъм. Денят на независимостта наближава. Денят на равносметката.
— Стивън Стюарт. Викат му Стиви или Малкия. Селско момче в пълния смисъл на думата, нали ме разбирате. Плахо, нервно момче.
— Какво има в досието? — запита Уебстър.
Шерифът сви рамене.
— Нищо сериозно. Просто е тъпичък открай време. Хукнат хлапетата да правят пакости и познайте кого заварвам, когато пристигна? Малкия Стиви. Прибирал съм го десетина пъти, но никога не се е забърквал в нещо по-тежко.
Макграт кимна и посочи снимката на човека, който бе седнал до шофьора.
— Този тук?
Шерифът премести пръста си точно върху гърлото на портрета.
— Тони Лоудър. Е, това вече е лошо момче. По-умен от Стиви, но по-глупав от мен или вас. Ще ви дам досието. Може и да не ви държи будни цяла нощ, но определено няма да сънувате приятни сънища, като го прочетете.
— Ами онзи здравеняк? — попита Уебстър.
Шерифът прехвърли пръст и поклати прошарената си глава.
— Този не съм го виждал. Гарантирам. Щях да го запомня.
— Допускаме, че е чужденец — каза Уебстър. — Може би европеец. Може да говори с акцент. Спомняте ли си нещо такова?
Шерифът продължи да клати глава.
— Не съм го виждал — повтори той. — Щях да си спомня.
— Добре — каза Макграт. — Бел, Малкия Стиви Стюарт, Тони Лоудър и тайнственият непознат. Какво общо имат със семейство Боркен?
Шерифът сви рамене.
— Старият Дъч Боркен не се е замесвал в нищо. Там му беше проблемът. Бил пехотинец във Виетнам, после напусна армията и се пресели тук. Доведе красива жена и пълничко десетгодишно момче. Захвана се да произвежда цитруси и отначало му потръгна добре. Странен човек беше, саможив, рядко идваше насам. Но според мен беше щастлив. После жена му се разболя и умря, момчето взе да откача, пазарът се издъни, печалбите паднаха, всички производители започнаха да теглят заеми, лихвите скочиха, земята поевтиня, държавните помощи спряха, напояването поскъпна и стопанствата изгърмяха едно подир друго. Боркен не издържа и налапа пушката.
Уебстър кимна.
— Онова пълничко десетгодишно момче е било Бо Боркен, нали?
Шерифът кимна.
— Бо Боркен. Много странен младеж. Много умен. Побъркан обаче.
— На каква тема? — запита Макграт.
— Започнаха да пристигат мексиканци — каза шерифът. — Евтина работна ръка. Младият Бо беше твърдо против. Взе да вдига шум, че трябвало да опазим Кендал от цветнокожите. Свърза се с расистите от организацията „Джон Бърч“.
— Значи е бил расист? — обади се Макграт.
— Да, отначало. После го прихванаха бесните на тема международни заговори. Все това разправяше — че евреите били завладели правителството. Или май бяха Обединените нации. Все същите дивотии. Цялото правителство било от комунисти, готвело се да завладее света и трупало секретни планове за какво ли не. Голям заговор срещу всички, най-вече срещу самия него. Банките държали правителството за гушата… или може и да беше обратното, не помня. Тъй че и в банките било тъпкано с комунисти, които искали да унищожат Америка. Смяташе, че банката е отпуснала заем на баща му с едничката цел да прибере земята и да я даде на мексиканците, негрите или нещо такова. Беше като ненормален, само за това приказваше.
— А какво стана в действителност? — запита Уебстър.
— Е, в крайна сметка банката взе земята. Човекът не си изплащаше заема, нали така? Но не я дадоха на мексиканците. Продадоха я на същата голяма корпорация, която владее, кажи-речи, всичко по тия места. Тя пък е собственост на пенсионните фондове, което значи, че в известен смисъл е моя и ваша, а не на комунистите, мексиканците и тъй нататък, прав ли съм?
— Но момчето смяташе, че международният заговор е причинил смъртта на баща му? — попита Броган.
— Определено. А истината е, че сам Бо съсипа баща си. Според мен старият холандец би издържал всичко, освен едно — да разбере, че единственият му син е луд за връзване. Егоистично, жестоко, капризно хлапе. Ако искате да знаете, затова лапна пушката горкият човек.
— И къде отиде Бо? — запита Уебстър.
— В Монтана. Поне така чух. Повлякъл се с ония десни групировки, нали ги знаете, доброволческите отряди. Станал там някакъв шеф. Разправял, че белият човек трябва да се вдигне на въоръжена борба.
— А другите тръгнаха с него, така ли? — запита Броган.
— За тримата знам със сигурност — каза шерифът. — Големия не съм го виждал. Но Малкия Стиви, Лоудър и Питър Бел направо се прекланяха пред Бо, слушаха го като роботчета. Потеглиха заедно. Имаха малко пари, обраха от фермата каквото им падна подръка и поеха на север. Смятаха да закупят някой по-евтин терен и там да се отбраняват, макар че нямам представа срещу кого точно, защото, доколкото знам, ония места са почти обезлюдени, а малцината останали са все бели.