Пазителят на сънищата
- Автор: Уилямсън Пинелъпи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирена Алексиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пазителят на сънищата». Краткое содержание книги:
Изведнъж музика изпълни стаята.
Като дете на кимрийци, тя бе откърмена със звуците на арфата, но тази изящна музика едва ли излизаше изпод ръцете на смъртен. Звънливите струни трептяха и се разливаха във водопад от кристални трели. Музиката бе чиста и кристална като тънък лед. Толкова болезнено осезаема, че Ариана почти я виждаше.
И тогава наистина я видя. Като цветни ленти — сини, пурпурни и теменужени — които се носеха във въздуха. Трептящи, развълнувани нишки дъга, които се вплитаха в гоблен от звуци. Те обгърнаха тялото й, галейки я като влюбени ръце, и тя се почувства обладана от музика, едновременно обичана и осквернена.
Тя протегна ръка да докосне цветните звуци и макар те все още да танцуваха около нея, ръката й премина през тях като през мъгла. Сълзи изпълниха очите й. Музиката бе толкова прекрасна, че й причиняваше болка.
Трубадурът нежно галеше струните и звънливите звуци замираха с шепот в нощта. Лентите сапфирена мъгла, призрачни сенки на умиращите звуци, останаха във въздуха още миг, а после бавно се разпръснаха.
— Талезин? — прошепна тя, макар да не очакваше отговор.
Музиката не идваше иззад вратата, нито пък от стаята. Тя се носеше оттам, откъдето идваха и виденията й. Идваше през времето. Може би беше свирена преди векове, а може би още никой не я бе изсвирил.
Изведнъж, когато тъкмо се бе уверила, че музиката отново бе изчезнала обратно във времето си, в стаята се разнесе меден глас:
Живееше в езерото чудна хубавица, сърцето и добро, очите и зелени…
Този път песента се разля покрай нея като сребърна река. Усещаше я — гореща и разтопена. Където я докоснеше — кожата й изгаряше. Той пееше и с музиката си изрисува езеро, в което живееше девойка. Изрисува рицар, който искаше тялото й, без да й дава любовта си.
Приказката бе едновременно весела и тъжна и Ариана се усмихна през сълзи. Изведнъж тя самата стана част от нея и всичко бе толкова истинско, колкото и във виденията й. Долови тръпчивата миризма на мочурливите брегове, дочу мученето на крава, усети топлия летен вятър. Тя беше девойката, която изникна от равната, сребриста повърхност на езерото, гола, с дълги кестеняви коси и млечна кожа, обсипана с капчици вода. Девойката крачеше към брега и пред нея застана рицар. Раменете му засенчиха пламналото небе. Слънчевите лъчи блестяха в черната му броня и го обгръщаха с ореол от бяла светлина. Девойката вдигна ръце и го повика, а в очите й имаше сълзи. Сълзи и отчаян копнеж.
— О, не… — проплака Ариана, предусещайки болката.
Езерото изчезна, рицарят също и само песента остана.
Навек ще бъдеш моя, Ненагледна, твой господар ще бъда аз навек, ала в сърцето място има само за Господ, господар и верен ат.
Не ще ме имаш никога, Свирепи, не ще ми бъдеш нивга господар. Душата си на теб бих врекла аз, ала помни, ще дойде час и слънцето към утро ще заходи, ти ще застанеш тих, без глас и своето сърце на колене ще ми дариш, любими.
Музиката спря, неочаквано, както бе започнала. Ариана зачака, притаила дъх, но сребристата река постепенно пресъхна и изчезна. Дори тишината отново стана обикновена. Тишина на потънал в сън замък.
Изведнъж свещта до леглото изпука и отново запламтя.
Ариана подскочи и едва успя да преглътне писъка, който се надигна в гърлото й. Отпусна се на възглавниците и зачака сърцето й да се укроти. Докато лежеше отворила широко очи, напрегнала слух, тя изведнъж осъзна, че всичко това бе само сън.
Пое дълбоко въздух и постепенно се успокои, но усещанията от съня все още владееха съзнанието й.
Пустата, самотна болка на девойката, която обичаше, без да бъде обичана я изпълваше с такава тъга, че гърлото й се свиваше.
Тя погледна мъжа до себе си. Мъжът, който само преди часове се бе любил с нея, без да я обича. Още усещаше лепкавата мокрота на семето му между краката си, и нежността, и болката.
Героят от нейния сън бе имал тъмна коса, свирепи устни и очи, бездушни и сребристи, като езерото, край което бе застанал. Ариана си помисли как ли продължаваше съня, дали рицарят щеше някога да дойде при девойката и, коленичил, да й дари сърцето си.
Защото рицарят в тази песен бе Рейн.
Не. Тя не можеше да си представи, че Рейн, с цялата си гордост и с бронираното си сърце, беше способен да го направи.
„Господи, Ариана! Що за глупости! Та това е само сън!“
Тя не искаше любов от норманеца. Нямаше да я приеме дори той да й я поднесеше паднал на колене. Всичко бе просто един сън, който нищо не означаваше.
А ако не бе сън, то тогава онзи проклет оръженосец, който се смяташе за трубадур, бе скроил всичко. Глупакът му с глупак! Да я буди посред нощ с разни песнопения.