Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))». Краткое содержание книги:
Зяпам го онемяла и усещам как се изчервявам. Всички ме гледат в очакване да отговоря.
— Ами… ъъъ… ъъъ… „Haållø“ — изричам най-сетне, като лекичко махвам с ръка за приятелски поздрав и се усмихвам поред на хората в залата.
Но никой не ми отвръща с усмивка.
— Ъъъ… Налага ми се да… — Започвам да отстъпвам към вратата. — Налага ми се да…
Обръщам се. И побягвам.
Единадесет
Когато се озовавам долу във фоайето, вече съм леко задъхана. Което си е съвсем в реда на нещата, като се има предвид, че съм пробягала почти половин маратон по тези техни безкрайни коридори, опитвайки се да намеря проклетия им изход. Прелетявам надолу по последната извивка на помпозното им стълбище (не рискувам да се кача на асансьора, защото ме е страх, че финландската им бригада може изведнъж да го спре на някой от етажите), после спирам, за да си поема дъх. Пооправям полата си, прехвърлям дипломатическото куфарче от едната в другата си ръка и се отправям през обширното фоайе към изхода. Вървя с пределно спокойна крачка — така, сякаш излизам от някаква съвсем прозаична, с нищо незабележителна делова среща. Не поглеждам ни надясно, ни наляво. Изобщо не мисля за факта, че току-що съм прецакала и последния си шанс да стана преуспяващ банкер в лондонското Сити. Мисля единствено за това как по-бързо да се добера до стъклената врата и да изляза навън, преди някой да…
— Ребека! — долита глас иззад гърба ми и аз буквално замръзвам в крачка.
Мамка му! Изловиха ме!
— „Haållø“ — смутолевям и се извръщам. — „Haål“… О, грешка, имах предвид… ало.
Люк Брандън.
Точно пред мен стои Люк Брандън. И ме гледа отгоре надолу с онзи негов странен поглед, сякаш ме изучава под микроскоп.
— Не съм очаквал да те срещна точно тук — казва той. — Не си търсиш работа в Сити-то, нали?
А защо пък да не си търся? Да не би да си мисли, че не съм достатъчно умна или какво?
— Всъщност — отвръщам високомерно, — обмислям възможности за смяна на кариерата. Може би в международното банкерство. Или в сферата на фючърсите.
— Сериозно? — казва той. — Срамота.
Срамота ли? Защо срамота? С това пък сега какво иска да каже? Вдигам поглед, тъмните му очи срещат моите и изведнъж усещам нещо да потрепва някъде дълбоко в мен. Изневиделица в главата ми изплуват думите на Клеър: „Люк Брандън ме пита дали си имаш гадже.“
— А ти… — започвам, но се налага да спра, за да се покашлям лекичко, защото гърлото ми е пресъхнало. — Ти пък какво търсиш тук?
— Доста често наемам служители чрез тази компания — отговаря ми той. — Много ефективно работят. — После хвърля поглед към блестящото дипломатическо куфарче в ръката ми и пита: — Успяха вече да ти намерят нещо?
— Имам… Имам няколко възможности за обмисляне — заявявам неопределено. — Трябва да реша накъде да се насоча.
Абе то е ясно накъде — право навън през вратата.
— Разбирам — казва той и след кратка пауза продължава полувъпросително: — Сигурно си си взела свободен ден, за да дойде тук?
— Да — отвръщам. — Разбира се.
Ама той какво си мисли? Че съм се измъкнала за два-три часа, казвайки, че отивам на пресконференция може би?
Всъщност, тази идея съвсем не е лоша. Ще трябва да я пробвам някой път.
— И сега… какво ще правиш? — пита той.
„Не казвай «нищо» — напомням си мислено. — НИКОГА не казвай «нищо».“
— Е, планирала съм да свърша едно-друго — отговарям делово. — Да се видя с някои хора, да се обадя тук-там. Неща от този род.
— Аха — кимва той. — Да. Ясно. Ами да не те задържам тогава. — Хвърля разсеян поглед из фоайето и добавя: — Надявам се всичко да се уреди, с работата имам предвид.
— Благодаря — отговарям и му отправям делова усмивка.
А после той се обръща и си тръгва, а аз стискам с потна длан дипломатическото си куфарче и се чувствам леко разочарована. Оставам загледана след него, докато не излезе през остъклената врата и не изчезва от погледа ми. На свой ред се отправям бавно към изхода и излизам на улицата. Там обаче спирам нерешително. Да си призная, не знам накъде да поема. Истината е, че плановете ми за деня бяха да се обадя на всичките си познати поред и да им се похваля с новата си работа на брокер на фючърси. А ето че сега… Уф, както и да е. По-добре да не мисля за това.
Но пък и не мога да седя цял ден на тротоара пред входа на „Уилям Грийн“, нали така? Хората ще вземат да ме оглеждат като някаква статуя или нещо подобно. Ето защо поемам бавно по улицата, като си мисля, че все в даден момент ще стигна до някаква станция на метрото и тогава ще решавам какво да правя. Стигам до едно кръстовище и спирам, за да изчакам да светне зелено, за да пресека. И в този момент току пред мен спира такси.