Елфите на Шанара

Той поклати глава.

— Не, не мисля, че можем да спечелим битка извън стените. Мисля, че ще бъдем щастливи, ако успеем да останем живи тук, вътре.

Те повървяха още малко и после Рен каза:

— Комбинираната котка ме осведоми, че магията, която служи за щит на града, отслабва.

Тя каза това като факт, а не като въпрос и зачака отговор. Бухала дълго време не отговори. Той крачеше, навел глава и забол поглед в земята пред себе си. Накрая вдигна поглед за момент и каза:

— Котката е права.

Те слязоха за малко в градския център, обикаляйки магазините и разглеждайки каруците, които преобладаваха на пазара. Оглеждаха стоките и хората, които купуваха и продаваха. Арборлон беше град, който във всички отношения, освен в едно, можеше да бъде като всеки друг. Рен се взираше в лицата около себе си, виждайки своите собствени елфови черти да се отразяват в техните. За първи път в живота си бе в състояние да прави това. Бе доволна от преживяването си и бе с впечатлението, че е първата личност от сто години насам, която има тази възможност. Елфите бяха живи. Елфите съществуваха. Това беше едно забележително откритие и още продължаваше да я вълнува фактът, че тя го е установила.

Те хапнаха набързо на пазара някакъв леко препечен хляб увит около сушено месо и зеленчуци, пресен плод, наподобяващ круша и чаша бира, след което продължиха. Бухалът ги заведе зад двореца в Градината на живота. Там се разхождаха мълчаливо по алеите, потопени в аромата на цветните лехи и в миризмата на стотиците колоритни цветове, пръснати сред растения, храсти и дърветата. Натъкнаха се на облечен в бяла роба Избран, един от пазачите на Елкрис, който кимна и ги отмина. Ре н се улови, че мисли за разказа на Пар Омсфорд за момичето елф Амбърл, най-известната от всички Избрани. Те се изкачиха до билото на хълма, върху който беше разположена Градината и застанаха пред Елкрис с неговите аленочервени листа и сребърни клони, които трептяха на слънчевата светлина и бяха така поразяващи, че изглеждаше невъзможно да са истински. Рен искаше да докосне дървото, да му прошепне нещо и да му каже може би че тя знае и разбира какво е претърпяло то. Все пак Рен не го направи. Тя просто стоеше там. Елкрис никога не говореше с никого, а вече знаеше как се чувства тя. И така, тя просто се взираше в него, мислейки в същото време колко ужасно щеше да бъде, ако Преградата се изчерпеше напълно и демоните прегазеха елфите и техния град. Елкрис щеше да бъде унищожен, разбира се, а когато това се случеше, всички чудовища, затворени в Забраненото място, съществата извън приказния свят, които бяха изолирани през всичките тези години, щяха да бъдат освободени и да нахлуят отново в света на смъртните хора. Тогава, помисли мрачно тя, видението на Аланон за бъдещето щеше наистина да се сбъдне.