Мисис Далауей

Ето че стигна до хотела си. Прекоси фоайето, отрупано с червеникави кресла и дивани, с остролисти, повехнали растения. Получи ключа си. Младата жена му подаде и няколко писма. Тръгна нагоре към стаята — най-често си я представяше в Бъртън, в края на лятото, когато той прекарваше там седмица или две, както се правеше по онова време. Първо, на върха на някой от хълмовете — стои, притиснала косите си с ръце, пелерината и се развява, тя сочи с пръст и им вика, че вижда Севърн там долу. Или в гората, опитва се да възври вода за чай — твърде непохватно; димът се вие пред лицата им, опушва ги и почти скрива нейното розово личице; после — как измолва вода от една старина, която остава на прага на къщурката си и ги наблюдава, докато си отидат. Те двамата винаги вървяха; другите яздеха. Нея ездата я отегчаваше; не обичаше животните с изключение на онова куче. Изминаваха километри пеша. Тя спираше, за да се ориентира, и отново го повеждаше през поля и гори; и през цялото време спореха, говореха за поезия, за хората, за политиката (тогава тя беше радикал); не забелязваха нищо, само от време на време тя се заковаваше на мястото си, провикваше се възхитена от гледката или от някое дърво, караше го и той да погледне заедно с нея; и пак тръгваха през стърнищата, тя напред, с букет цветя за леля си, неуморима въпреки физическата си крехкост, за да се приберат в Бъртън едва по мръкнало.

После, след вечерята, старият Брайткопф отваряше капака на пианото и запяваше, макар че нямаше никакъв глас, а те потъваха в креслата и се мъчеха да не се разсмеят — но не успяваха да се сдържат и избухваха в смях — смях, смях за нищо. Брайткопф уж не ги забелязваше. А на сутринта се разхождаше наперено пред къщата като някаква стърчиопашка. О, има писмо от нея! Този син плик; това е нейният почерк. Ще трябва да го прочете. Очаква го една от мъчителните им срещи! Страхотно усилие му струваше да чете нейните писма. Колко се радвала, че са се видели. Трябвало да му го каже. И толкоз.