Гласове
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: annals of the western shore #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гласове». Краткое содержание книги:
В „Землемория“ Урсула Ле Гуин създаде нов свят, населен с млади хора, притежаващи магически способности. В „Хроники на Западния бряг“ оживяват други герои, не по-малко надарени с невероятни таланти. Разказана изкусно от майсторката на фентъзи жанра, „Хроники на Западния бряг“ бележи дългоочакваното завръщане на Ле Гуин. Едно възнаградено очакване!
Късно следобед един от водачите на новосформирания отряд, красив мъж с орлов нос от Гелбманд, казваше се Реттер Гелб, настоя да се приеме планът му за бързо прогонване на алдите от града. И тъй като срещна известна съпротива от страна на останалите, се обърна към друмлорда.
— Галва! Не държеше ли в ръката си книгата на оракула, не чухме ли гласа му да казва: „Освободете се“? Как да освободим сънародниците си, след като алдите ни превръщат в роби със самото си присъствие? Не можеш ли да разясниш значението на тези думи?
— Бих могъл — отвърна друмлордът.
— Ако пък и за теб са неясни, Четецо, тогава посъветвай се отново с оракула! Попитай го не е ли ударил часът да се борим за свободата си!
— Защо сам не потърсиш отговора? — попита с мек глас друмлордът, извади книгата от джоба си й я разтвори пред Реттер Гелб. В жеста му нямаше никаква заплаха, но младежът подскочи уплашено и се втренчи в книгата.
Беше достатъчно млад, така че сигурно и той, както повечето младежи на негова възраст в Ансул под властта на алдите, никога не бе докосвал книга. А може би страхът му бе породен от слуховете за оракула и неговите свръхестествени способности. Той преглътна и каза прегракнало:
— Аз не мога да чета. — После, засрамен от думите си, ме потърси сред присъстващите и заяви предизвикателно: — Вие, Галва, сте Четците тук.
— Четенето е умение, което навремето притежавахме всички — отвърна друмлордът, но гласът му вече не беше добродушен. — С времето може пак да стане така. Но докато не разберем отговора, който сме получили, няма смисъл да задаваме нов въпрос.
— За какво ни е отговор, който не разбираме?
— Не е ли достатъчно ясен отговор водата, която блика от фонтана?
Никога не го бях виждала тъй ядосан, гневът му бе като наточен нож. Младежът се сепна, сведе глава и произнесе смирено:
— Друмлорде, моля за прошка.
— Реттер Гелб, приканвам те да проявиш търпение — отвърна с хладен глас моят господар. — Нека от фонтана потече поне още малко вода, преди да рукне кръв.
Сложи книгата на масата и се изправи. Книгата беше малка, с изтъркана кожена подвързия. Не знаех дали е същата, от която прокънтя гласът на оракула, или друга.
Появиха се Иста и Соста, носеха запалени лампи.
— Приятна вечер на всички и спокойна нощ — каза друмлордът, взе книгата и тръгна с накуцване към стаите си.
Хората започнаха да се разотиват, повечето минаваха покрай мен да ми пожелаят лека нощ. Но имаше и такива, които останаха на двора да разговарят. Усещах атмосферата на неспокойствие и тревога, която цареше из целия град въпреки приятната и топла вечер.
Грай излезе от къщата — водеше Шетар на каишка — и ми каза:
— Ела да се разходим до Къщата на Съвета и да видим какво става.
Присъединих се с радост към нея. Тя каза, че Оррек пишел. През целия ден почти не бил излизал от стаята им. Не искал да участва в дебатите и обсъжданията, тъй като не бил гражданин на Ансул, а и се притеснявал, че думите му могат да повлияят върху свободното мнение на хората.
— Тази мисъл наистина го безпокои — въздъхна Грай. — Както и предчувствието, че скоро ще се случи нещо — нещо ужасно, някакъв изблик на насилие, който ще доведе до непоправими последици…
Хората по улиците непрестанно ни поздравяваха, най-вече Грай и лъвицата — първите, които се бяха изправили срещу Иддор и червенодрешковците. Грай им се усмихваше и отвръщаше на поздравите, но кратко, сякаш за да избегне по-нататъшни разговори.
— Това плаши ли те? — попитах и побързах да поясня:
— Да си герой?
— Да — призна тя. Засмя се и ме погледна внимателно.
— И теб също.
Кимнах. Дръпнах я настрани от улица „Галва“ и минахме по заобиколни пътища, където не срещахме почти никого.
— Ти поне познаваш повечето от тези хора. Ох, Мемер, да знаеш само откъде идвам! На една улица в Ансул има повече къщи, отколкото в целия район на Предпланинието. Случвало ми се е по цели месеци да не виждам ново лице. Дни наред да няма с кого да разменя и думичка. Не съм свикнала да живея сред хората. Живеех с кучета, коне и диви животни сред хълмовете. Оррек също… Никой от нас не беше свикнал да общува с хора. Освен майка му, Мелле. Тя беше от Низините, от Дерисова вода. Беше невероятно красива… мисля си, че дарбата му е от нея. Тя обичаше да ни разказва различни истории… Макар че той всъщност повече прилича на баща си.