Престъпни удоволствия

Обърнах се незабавно и тръгнах към вратата. Токчетата ми тракаха по твърдия под в стил «заета съм, важно е». Ако не знаех истината, бих си казала, че звучи като че бягам. А аз не тичах. Просто вървях много бързо.

Филип ме догони при вратата. Затисна я с ръка, за да не я отворя. Поех си дъх, за да се успокоя. Нямаше да позволя да си изтърва нервите — поне не още.

— Съжалявам, Анита, но така е по-добре. Сега си в безопасност, поне от хората.

Погледнах го и поклатих глава.

— Ти просто не схващаш. Имам нужда от въздух, Филип! Не съм се наканила да си тръгвам, ако от това се боиш.

— Ще изляза навън с теб.

— Не. Иначе става безсмислено, Филип! Все пак си едно от нещата, от които искам да се измъкна.

Тогава той отстъпи и отпусна ръце. Затвори очи предпазлив и прикрит. Защо пък това ми изказване нарани чувствата му? Не знаех, а и не исках да знам.

Отворих вратата и жегата се обви около мен като кожено палто.

— Тъмно е — обади се той. — Те скоро ще дойдат. Не мога да ти помогна, ако не съм с теб.

Приближих се до него и казах почти шепнешком:

— Нека бъдем честни, Филип! Далеч по-способна съм да се грижа за себе си от теб. Първият вампир, който махне с ръка, ще те получи за обяд!

Той направи някаква гримаса, която изобщо не исках да виждам.

— По дяволите, Филип, я се вземи в ръце! — излязох на покритата с асми веранда и устоях на желанието да тресна вратата. Би било детинщина. В момента се чувствах малко детински, но предпочитах да си спестя номерата. Човек не знае, кога ще му бъде от полза инфантилният гняв.

Цикадите и щурците озвучаваха нощта. Върховете на дърветата се люлееха на вятъра, но полъхът му не стигаше до земята. Въздухът пред къщата бе застоял и плътен като пластмаса.

След климатика вътре, горещината ми дойде добре. Беше истинска и някак пречистваща. Докоснах ухапването на врата си. Чувствах се мръсна, използвана, обидена, ядосана и разстроена. Тук нямаше да открия нищо. Ако някой — или нещо — убиваше вампирите, които се мотаят из хапка-кръговете, идеята май не беше толкова лоша.

Разбира се, нямаше значение дали симпатизирам на убиеца. Николаос очакваше от мен да разкрия престъпленията и най-добре беше да успея.

Поех си дълбоко от застоялия въздух и усетих първите повеи на… сила. Тя се просмукваше през дърветата като вятър, но докосването й не охлади кожата ми. Космите по врата ми се опитваха да пропълзят надолу по гърба. Който и да работеше, беше могъщ. И се опитваше да вдигне мъртвец.

При все горещината, бе валяло често и токчетата ми незабавно потънаха в тревата. Накрая вървях един вид присвита и на пръсти, опитвайки се да не се продъня в меката пръст.

Околността бе обсипана с жълъди. Имах чувството, че стъпвам по мраморни топчета. Блъснах се в ствола на едно дърво и болезнено ударих рамото, което Обри бе насинил така любезно.