Картел
- Автор: Сулитцер Поль-Лу
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Картел». Краткое содержание книги:
— Това говори ли ви нещо, господин Дьошарм?
В съзнанието му изплува споменът за все още невръстната Зенаид, която учеше да плува в езерото на Мисиками; той беше Крокодил 1, момиченцето — Крокодил 2, а „баобабът“ — едно голямо дърво, чийто най-ниски клони използуваха за трамплин.
— Да. Едва се сдържа да не отбележи, че „тръгнете“ се пише с „р“.
— С вас ли трябва да тръгнем?
— Да. Помолиха ни да ви отведем дори със сила, ако се наложи. И ние сме в състояние да го направим. Между впрочем, макар че наистина е зареден, пистолетът, който държите в ръка, не функционира. Засече още преди двайсет години. Липса на поддръжка, която често се отразява фатално на този модел. Ще ни принудите ли да прибегнем до сила?
— А децата?
— Заминавате заедно с децата си.
— А кучето?
— Кучето също ще пътува.
Експертът по пистолетите окуражително се усмихваше.
И наистина нямаше вид на професионален убиец. По-скоро на човек, който допреди малко кротко е спял в леглото си.
Под дебелия вълнен шал, увит около врата му, Алекс забеляза яката на пижама. Представи се като Уейтърс, Роджър Уейтърс. Френският му беше напълно коректен, но белязан с лек акцент. Придружаващите го двама мъже, към които междувременно се бе присъединил трети, бяха високи и с внушителна физика. Алекс прецени шансовете си за съпротива и ги окачестви като несъществуващи.
— И къде ще отидем?
Беатрис Дьошарм сама събуди трите деца, най-голямото от които беше на дванайсет години. Уейтърс каза, че багаж няма да им е необходим, но че могат да вземат със себе си всеки предмет, с който са свикнали и би им липсвал. Плюшеният мечок? Защо не?
— Драги господин Дьошарм — добави той, — вече ви обясних, че колтът не функционира, така че е излишно да ме ръчкате с него във врата. Всъщност я натиснете спусъка.
Да, да, настоявам. Виждате ли? Само губим време.
Малко след четири часа и по-точно единайсет минути след появата на Уейтърс и хората му — общо шест души — фамилията Дьошарм в пълен състав се натовари на един микробус. Най-трудно се оказа да събудят кучката Грангузие. На тринайсет години тази пиренейска овчарка можеше да се похвали с невероятно дълбок сън. Микробусът прекоси Пиерфон, след което излезе на магистралата Шомде.
— Бих искал да ви поднеса най-искрените си извинения — каза Уейтърс. — Надявам се, че не ви е било прекалено неприятно. Не сме кой знае какви специалисти по отвличанията. Лично аз съм адвокат, както и тук присъстващите Хари и Крейг, които са мои съдружници. Тибетс е частен детектив, към чиито услуги кантората ни понякога прибягва. Арно, който е на волана, е нощният пазач на нашия блок. Колкото до Лафльор, то тази нощ съвсем случайно се оказа в офиса ни — той поддържа парната инсталация. Събрах армията си, като мобилизирах всички, с които успях да се свържа.
Да, разбира се — неговият клиент бил Джонатан Гантри, с когото в момента госпожица Зенаид се намирала някъде в Югоизточна Азия. Не, не знаел къде заминават Дьошармови. Получил заповед да ги откара само до самолета.
Същият се оказа луксозно обзаведен „Фолкън 50“ с напълно окомплектован екипаж. Чакаше ги със запалени двигатели на стоянката на самолетите за делови пътувания.
Децата се качиха първи, последвани от Алекс Дьошарм.
Уейтърс поклати глава.
— Вече ви казах: не знам къде отивате, а и не искам да знам. Ние се прибираме да си доспим. Приятно пътуване.
Вдигнаха стълбата. Самолетът незабавно потегли, известно време рулира по пистата и две минути по-късно беше вече във въздуха. Един стюард и една стюардеса услужливо се заеха да настанят Дьошармови. Освен тях не ги наблюдаваше никой друг. Стюардът сподели, че самият той, както и останалият екипаж, бил повикани по спешност едва преди три часа. Иначе щели да имат време да подготвят допълнителни кушетки. Радистът прекъсна обясненията му.
— Господин Дьошарм, за вас.
— Алекс?
Въпреки леките смущения гласът на Зенаид Долиташе сякаш от непосредствена близост.
— Нямам много време за приказки, Алекс. Пазим пълно радиомълчание. Опитайте се да не ми се сърдите много. Имаме основания да смятаме, че животът на всички ви е в опасност. Както и нашият. Много скоро пак ще се чуем.
Връзката прекъсна. Дьошарм не бе успял да пророни нито дума. Долу, под тях, светлините на Монреал бързо се отдалечаваха. Алекс разпозна нос Трамбл и остров Света Тереза. Като че ли и Варен. „Фолкън“-ът летеше на изток.
Пилотите се усмихваха.
— Къде отиваме?
— Според летателния план крайната ни цел е Сен Мартен, един от Антилските острови. Но в действителност летим за Ирландия.