Сабриел
- Автор: Никс Гарт
- Серия: Old Kingdom #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александра Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сабриел». Краткое содержание книги:
Но сега баща й е изчезнал и Сабриел е призована да се върне в този свят, за да го намери. Изоставяйки сигурността на училището, което е било и дом за нея, тя се впуска в задача, изпълнена със свръхестествени опасности, заедно със спътници, в които не е сигурна, защото в пределите на Старото кралство нищо не е такова, каквото изглежда. Там Сабриел се сблъсква със зло, което заплашва не просто нейния живот, а живота изобщо и се изправя лице в лице със скритата си съдба…
— Разбираме — отвърна Старейшината. Изглеждаше натъжен, но приемаше нещата философски. Той продължи да говори, повече на хората си, отколкото на Сабриел. — Можем да оцелеем тук. Имаме извор и риба. Имаме лодки. Ако Калиб не е отстъпил пред смъртта, можем да търгуваме, за да си набавим зеленчуци и други неща.
— Ще трябва да продължите да наблюдавате вълнолома — каза Тъчстоун. Той стоеше зад стола на Сабриел, превъплътил се напълно в образа на неумолим телохранител. — Мъртвите — или техните живи роби — може би ще опитат да го запълнят с камъни или да прокарат мост. Могат да пресекат през течащата вода, като построят мостове от сандъци с надгробна пръст.
— Значи сме обсадени — каза един мъж, застанал в челните редици на групата селяни. — Ами ако това мъртво същество вече е тук на острова и ни преследва? Как ще го откриете?
Настъпи тишина, докато човекът говореше, защото това беше единственото, което всички искаха да чуят. Тъй като никой не говореше, дъждът се сипеше шумно по покрива, проливен дъжд, който валеше от късния следобед. Мъртвите не обичаха дъжда, помисли си Сабриел без никаква връзка, докато размишляваше върху въпроса. Дъждът не ги унищожаваше, но ги нараняваше и ги дразнеше. Независимо в коя част на острова се намираше мъртвото същество, сигурно беше се скрило от него.
При тази мисъл тя се изправи. Тридесет и един чифта очи бяха вперени в нея, без да трепнат, въпреки плътния дим от многото фенери и свещи. Тъчстоун наблюдаваше селяните; Могет гледаше една риба; Сабриел затвори очи, отворила другите си сетива в опит да долови присъствието на мъртвото създание.
И то се появи — слаба, едва доловима миризма, наподобяваща мъчноопределимия полъх на нещо гнило. Сабриел се съсредоточи върху него и го откри, беше в самия навес. Мъртвият някак бе успял да се скрие между селяните.
Тя бавно отвори очи и погледна точно към мястото, където сетивата й подсказаха, че се спотайва мъртвото същество. Видя един рибар на средна възраст, а загрубялото му от сол лице беше червено под избелялата от слънцето коса. Той не се различаваше от хората около него, внимателно вслушан в отговора й, но определено в него имаше нещо свързано със смъртта, или поне много близко до нея. Носеше рибарско наметало, което изглеждаше странно, защото в задимения навес беше горещо заради насъбралите се хора и многото светлини.
— Кажете ми — започна Сабриел — някой донасял ли е голям сандък на острова? Нещо, чиито страни да са с дължина колкото човешка ръка или повече? Трябва да е било тежко — с надгробна пръст.
Въпросът й бе посрещнат с шепот и нови въпроси, хората се обръщаха към съседа си със зараждащ се страх и подозрения. Докато разговаряха, Сабриел тръгна сред тях, като тайно освободи меча си и даде знак на Тъчстоун да стои близо до нея. Той я последващ очите му шареха из групичките хора. Могет, който вдигна поглед от рибата си, се протегна и лениво тръгна по петите му, след като хвърли предупредителен поглед на двете котки, които гледаха наполовина изядената глава и опашка на неговия обяд.
Внимавайки да не стресне жертвата си, Сабриел се движеше зигзагообразно из навеса, слушайки селяните със заучено внимание, макар че не изпускаше от поглед русия рибар. Той бе потънал в задълбочен разговор с един друг мъж, който изглежда ставаше все по-подозрителен с всяка секунда.
След като дойде по-близо, Сабриел беше сигурна, че рибарят е подвластен на мъртвите. Формално, той беше още жив, ала волята му бе подчинена на мъртъв дух, непосредствено свързан с плътта му като някакъв призрачен кукловод, който използваше тялото му като марионетка. Някъде на гърба, под рибарското му наметало, се криеше нещо много отблъскващо. Наричаха ги мордаут, припомни си Сабриел. В „Книга за мъртвите“ имаше цяла страница, посветена на тези паразитни духове. Те предпочитаха да поддържат жив първоначалния си гостоприемник, а нощем се измъкваха, за да задоволят глада си с друга жива плячка — например деца.
— Сигурен съм, че те видях с такъв сандък, Патар — казваше подозрителният рибар. — Джал Стоуарт ти помогна да го свалиш на брега. Хей, Джал!
Той извика последните думи, извръщайки се да погледне някакъв друг човек в стаята. В този миг, обладаният от мъртвите Патар предприе светкавични действия. Удари събеседника си с две ръце, събори го встрани и хукна към вратата с безмълвната жестокост на стенобойно оръдие.