Пустинното копие
- Автор: Бретт Питер
- Серия: Демонски цикъл #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191501786
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пустинното копие». Краткое содержание книги:
От южната пустиня се надига могъщата армия на красианците, водени от Ахман Джардир. Той се е обявил за Шар Дама Ка, Избавителя, и носи древните оръжия на легендарния си предшественик – копието и короната, които го доказват. След като е обединил враждуващите племена и ги е слял в една армия, е на път да поведе Последната битка с демоните. Остава му единствено да обедини и Зелените земи на Севера, независимо от това дали те го желаят, или не.
Но на Север се е появил друг Избавител. Той се казва Арлен, макар че всички го познават като Защитения – мрачен и загадъчен воин, чиято кожа е татуирана с мистични руни, които му дават силата да срази всеки демон, застанал на пътя му. Той отрича да е Избавителя, но делата му говорят по-силно от думите. Арлен проповядва на хората да се отърсят от вековните си страхове и ги учи как да се опълчат на демоните в нощта.
Някога Шар Дама Ка и Защитения са били приятели и братя по оръжие. Сега те са съперници. Във вихъра на събитията са въвлечени и други – Рена, млада девойка, преминала през много изпитания; Лийша, красива и могъща Лечителка с ненадминати умения в изкуството на руните; и Роджър, пътуващ музикант, който единствен умее да омагьосва демоните с музиката си.
Докато старите съюзи се разпадат и изникват нови, хората са в неведение, че се е появил нов вид демони, по-умни и смъртоносни от всичко, което са виждали досега.
И дъщерите – помисли си той, като се обърна към Иневера.
– Ще се радвам и дъщерите ми да се прибират вкъщи всеки месец за Последна четвърт.
Иневера поклати глава.
– Обучението им не бива да бъде нарушавано, съпруже. Хану Паш за ний’дама’тингите е... строго.
Наистина момичетата бяха взети много по-малки от синовете му. От години не бе виждал най-големите от тях.
– Не може всички да станат дама’тинги – каза Джардир. – Трябват ми и дъщери, които да омъжа за верните си хора.
– Такива ще имаш – отвърна Иневера. – Дъщери, които никой мъж не би посмял да нарани, които са предани на теб дори повече, отколкото на съпрузите си.
– И на Еверам повече, отколкото на баща си – промълви Джардир.
– Разбира се – каза Иневера и той усети, че тя се усмихва зад воала. Тъкмо щеше да отвърне, когато в стаята влезе Ашан. Синът му Асукаджи, който беше на същата възраст като Асъм, го следваше, облечен в бидото на ний’дама. Ашан се поклони на Джардир.
– Шарум Ка, има един въпрос, който кай’шарумите настояват да се разреши.
– Сега съм със синовете си, Ашан – отвърна Джардир. – Не може ли да почака?
– Моите извинения, Първи воине, но не мисля, че може.
– Добре тогава – въздъхна Джардир. – Какво има?
Ашан отново се поклони.
– Мисля, че ще е най-добре Шарум Ка да види проблема със собствените си очи – рече той.
Джардир повдигна вежда. Досега Ашан не бе отказвал да даде преценката си за каквото и да било, дори да бе сигурен, че Джардир няма да е съгласен с него.
– Джаян! – извика той. – Донеси ми копието и щита! Асъм! Робата!
Момчетата се втурнаха да изпълняват, а Джардир стана. За негова изненада Иневера също се изправи.
– Аз ще придружа съпруга си.
Ашан се поклони.
– Разбира се, дама’тинга.
Джардир я погледна строго. Какво знаеше тя? Какво ѝ бяха казали за тази нощ проклетите кости?
Тримата оставиха децата и скоро слизаха вече по стъпалата в двореца, който гледаше към тренировъчните площадки на шарумите. В далечината от другата страна беше Шарик Хора, а на дългите странични площи помежду им бяха шатрите на племената.
Почти в основата на стълбите му, между стените на палата, групичка от шаруми и дамати беше обградила двама кхафити. Щом видя това, Джардир се разгневи. Обидно беше, че кхафитски крака мърсят земята на имението на Шарум Ка. Тъкмо щеше да отвори уста, за да каже точно това, когато забеляза единия кхафит.
Абан.
Джардир от години не се бе сещал за своя стар приятел, сякаш момчето наистина бе умряло онази нощ, когато наруши клетвата си. Бяха изминали повече от петнайсет години оттогава и макар Джардир да не беше вече дребното, мършаво момче в бидо, промяната в Абан бе още по-отчетлива.
Бившият ний’шарум беше станал ужасно дебел, почти толкова уродлив, колкото Андраха. Все още носеше жълто-кафявия елек и шапка на кхафит, но под елека имаше ярка риза, на краката си – шалвари от пъстроцветна коприна, а островърхата шапка бе увил в тюрбан от червена коприна със скъпоценен камък в средата. Коланът и чехлите му бяха от змийска кожа. Подпираше се на патерица от слонова кост, издялана така, че да прилича на камила, между чиито гърбици облягаше мишницата си.
– Какво те накара да мислиш, че си достоен да застанеш тук сред мъже? – попита Джардир настойчиво.
– Моите извинения, велики – рече Абан, падна на ръце и крака и притисна чело в земята. Шанджат, който вече бе кай’шарум, се изсмя и го ритна отзад.
– Виж се само – озъби му се Джардир. – Обличаш се като жена и се перчиш с покварените си пари, сякаш не са обида за всичко, в което вярваме. Трябваше да те оставя да паднеш.
– Моля ви, велики господарю – каза Абан. – Никого не искам да обидя. Тук съм само за да превеждам.
– Да превеждаш ли? – Джардир погледна към другия кхафит, пристигнал с Абан.
Но непознатият не беше никакъв кхафит. Това веднага си пролича по светлата му кожа и коса, по дрехите му и най-вече по изтърканото копие, което носеше. Той беше чин. Външен човек от зелените земи на север.