Невинна кръв

Но какво щеше да му покаже сега осветената кръв?

Какво беше достатъчно силно, за да отговаря на греха в душата му?

Луната се беше издигнала високо. Рун се прекръсти и прекрачи прага на кръчмата. Това бе единственото място за събиране в малкото селце, известно с превъзходния си мед. Щом влезе, вонята на медовина се смеси с желязната миризма на пролята кръв.

Тук бе имало стригой. Тук бе убивал стригой.

Прислужница, слаба и цялата в синини, лежеше просната на мръсния под до дебелия кръчмар. В гърдите им не отекваха сърдечни удари. Двамата бяха мъртви и щяха да си останат мъртви.

Под краката му захрущяха счупени грънци.

По сребърното му острие играеха отражения на пламъци.

Бернар бе обучил Рун да използва това оръжие наред с много други по време на подготовката за първата му мисия като сангвинист. Беше минала точно една година, откакто Рун бе изгубил собствената си душа при нападение на стригой, повален до гроба на сестра си.

Днес трябваше да поеме по пътя към спасението.

Бернар му бе наредил да намери звяра, който тероризираше, местното село. Единакът стригой беше пристигнал само преди дни, но вече бе убил четирима души. Рун трябваше да превърне противния му апетит в стремеж към святост, както бе направил Бернар с него, или да сложи край на съществуването му.

Някакво изскърцване привлече вниманието му към ъгъла, където имаше грубо скована маса, избутана до стената. Острото му зрение различи форма в мрака под масата.

Търсеният стригой се беше скрил там.

Друг звук достигна до ушите му.

Плач.

С един скок Рун преодоля разстоянието до масата, дръпна я с една ръка и я запрати през помещението. С другата си ръка замахна към мръсно бяло гърло.

Дете.

Момче на десет или единайсет се взираше в него с огромните си очи. Късата му кафява коса бе подстригана от любящи ръце. Мръсни пръсти обвиваха голите кокалести колене. По бузите му се стичаха сълзи - а по брадичката му имаше кръв.

Рун не смееше да покаже милост. Мнозина сангвинисти бяха загинали, защото бяха подценили противника си. Зад невинно младо лице често се криеше убиец на стотици години. Припомни си това, но детето изглеждаше безобидно, дори окаяно.

Бързо хвърли поглед към труповете на пода и си напомни да не допуска да бъде подлъган. Момчето изобщо не беше безобидно.

Обърна момчето и го притисна към гърдите си, като го държеше отзад, приковавайки ръцете му. Замъкна го до огнището. Над грубата дървена полица имаше окачено огледало.

Отражението показваше, че детето е кротко в прегръдката му и не се съпротивлява.

Нещастни кафяви очи срещнаха неговите в огледалото.

-      Защо съм чудовище? — попитаха младите устни.