Кървави книги (Том 1)
- Автор: Баркер Клайв
- Серия: Кървави книги #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-952-0
- Переводчик: Иван Димитров Атанасов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кървави книги (Том 1)». Краткое содержание книги:
Клайв Баркър е фантастичен, поетичен, метафоричен и сюрреалистичен, прозата му е едновременно страховита и красива. Някои от историите му са гротескни и странни, други са плашещи и шокиращи, трети — комично-забавни. Но всички са написани със забележително черно чувство за хумор, с ирония към нравите и пороците на съвременното общество. Да четеш Баркър е като да се разхождаш по магистралите на собственото си подсъзнание — можеш да си прекараш страхотно… или да се натъкнеш на дълбоко заровени неща… в които е по-добре да не се спъваш.
Очаква ви пътешествие, което се помни цял живот. Внимавайте къде стъпвате.
Аплодисментите заглъхнаха и, сякаш по знак на невидим суфльор, Калоуей пристъпи напред. Маската на лицето му не беше комична, нито трагична, а беше от кръв и смях, смесени в едно. Хамърсмит се сви уплашено зад бюрото си. Мъртвецът скочи върху него (краищата на ризата и топките му се развяха смешно) и сграбчи управителя за вратовръзката.
— Еснаф — каза Калоуей, който така и не бе успял да надникне в душата му и счупи врата на мъжа — хряс! — в момента, в който на долния етаж избухнаха нови аплодисменти.
От устата на Констанция тези стихове прозвучаха като откровение. Сякаш тази „Дванайсета нощ“ беше нова пиеса, а думите на Виола — написани специално за госпожа Личфийлд. Актьорите, които бяха на сцената заедно с нея, усетиха как егото на всеки от тях се свива пред нейния талант.
Последното действие продължи към тъжния-щастлив финал, а публиката беше все така омагьосана, защото го следеше със затаен дъх.
Князът каза:
По време на репетицията тази покана беше пренебрегната — никой не трябваше да докосва новата Виола, камо ли да я хваща. Но във възбудата от представлението тези забрани бяха забравени. Завладян от страстта на момента, актьорът протегна ръка към Констанция. И тя му протегна своята в отговор, на свой ред забравила забраната.
Застанал зад кулисите, Личфийлд прошепна „Не“, но заповедта му остана нечута. Князът стисна ръката на Виола и животът и смъртта станаха всеобщи любимци под нарисуваното небе.
Беше една студена ръка, ръка, по чиито вени не течеше кръв и която бе лишена от цвят.
Но изглеждаше досущ като жива.
Те бяха равностойни, живата и мъртвата ръка, и никой не разполагаше с основателна причина да ги раздели.
Личфийлд въздъхна зад кулисите и си позволи да се усмихне. Беше се страхувал от това докосване, беше се опасявал, че то ще развали магията. Но тази вечер Дионис беше с тях. Всичко щеше да бъде наред, усещаше го с костите си.
Действието приключи и Малволио, който продължаваше да сипе заплахи, въпреки че бе победен, бе изнесен от сцената. Останалите също я напуснаха, като оставиха шута да сложи край на пиесата.
Сцената потъна временно в мрак и завесата се спусна. В ложите избухна възторжено ръкопляскане — същото приглушено бумтене. Със светнали от радост лица заради успеха на генералната репетиция, актьорите се наредиха зад завесата, готови да се поклонят. Тя се вдигна и аплодисментите се засилиха.
Калоуей отиде зад кулисите при Личфийлд. Беше облечен и бе измил кръвта от врата си.
— Имаме поразителен успех — отбеляза черепът. Колко жалко, че скоро трупата ще трябва да се разпусне.
— Така е — отговори трупът.
Актьорите се развикаха към кулисите, приканвайки Калоуей да се присъедини към тях. Аплодираха го и го насърчаваха да излезе на сцената.
Той сложи ръка на рамото на Личфийлд.
— Ще излезем заедно, сър.
— Не, не. Не мога.
— Трябва. Триумфът е колкото мой, толкова и ваш.
Личфийлд кимна и те излязоха заедно, за да се поклонят рамо до рамо с актьорите.
Талула се трудеше зад кулисите. Чувстваше се обновена от съня си в гримьорната. Заедно с живота й си бяха отишли и неприятностите. Болката в ханша и коварната невралгия в скалпа й бяха изчезнали. Вече не се налагаше да си поема дъх през трахея, напластена със седемдесетгодишна мръсотия, нито да си разтрива китките, за да възстанови кръвообращението в тях; дори не й се налагаше да мига. Тя стъкми огън с обновени сили, като струпа на купчини останките от стари представления — стари проспекти, реквизит, костюми. Когато се събраха достатъчно леснозапалими предмети, драсна една кибритена клечка и поднесе пламъка към тях. Театърът пламна.
Някой надвика аплодисментите:
— Великолепно, скъпи мои, великолепно!