Алхимикът

— Кой… — започна Джош, но гласът му секна. Той се изкашля сухо и опита пак. — Кой беше последният човек, когото си пробудила? — Беше твърдо решен да не показва страха си.

— Беше преди доста време — през дванайсети век, според вашето човешко измерване на времето, — а човекът беше от земята на шотландците. Не помня името му.

И Софи, и Джош инстинктивно усетиха, че Хеката лъже.

— Какво стана с него? — попита Софи.

— Умря. — Разнесе се странен писклив кикот. — Беше убит от едно зърно град.

— Трябва да е било бая едричко зърно — прошепна Джош.

— О, беше — промърмори Хеката.

В този момент и двамата разбраха, че тя има нещо общо със смъртта на загадъчния мъж. На Джош богинята изведнъж му заприлича на отмъстително дете.

— Е, а сега какво? — попита Джош. — Прави ли да стоим, да седнем ли, или да легнем?

— Нищо няма да правите — сопна се Хеката, — а това не е никак лесно. От хиляди поколения вие, човеците, умишлено страните от онова, което с насмешка наричате магия. Но магията всъщност е просто оползотворяването на целия диапазон от възможностите на сетивата. Човеците са прекъснали връзката си със своите сетива. Сега те виждат само малка част от видимия спектър, чуват само най-силните звуци, обонянието им е потресаващо слабо и могат да различат единствено най-сладкия и най-киселия вкус.

Близнаците усещаха, че Хеката се движи около тях. Не можеха да чуят движението й, но я следяха по звука на гласа й. Когато заговори зад тях, и двамата подскочиха.

— Някога човечеството се нуждаеше от всички сетива, за да оцелява. — Настъпи дълга пауза, а когато Хеката заговори отново, беше толкова близо, че дъхът й разроши косата на Софи. — После светът се промени. Дану Талис потъна под океана и Епохата на гущерите отмина, дойде Времето на леда и човеците станаха… изтънчени. — Тя произнесе думата като обида. — Човеците станаха лениви и надменни. Решиха, че не се нуждаят от цялата сила на сетивата си, и постепенно я изгубиха.