Градът на крадците [bg]

Тя прибра камата обратно в калъфа на колана си и огледа стаята, като търсеше нещо по-интересно, на което да посвети вниманието си.

— Може би трябва да те наричат Червената смърт — казах аз, като продължавах да говоря, защото знаех, че ако спра, никога няма да събера смелост да започна отново. — Това беше страхотна стрелба. Предполагам, че командосите от Айнзацгрупен не са свикнали да им отвръщат на огъня.

Вика ме изгледа със студените си сини очи. В погледа й имаше нещо, което не беше съвсем човешко — нещо хищническо, нещо вълче. Тя сви устни и поклати глава.

— Защо си мислиш, че бяха от Айнзацгрупен?

— Така ни казаха момичетата.

— На колко си години, на петнайсет? Ти не си войник…

— На седемнайсет.

— …но пътуваш заедно с войник, който не е със своята част.

— Както той ви каза, имаме специални заповеди от полковник Гречко.

— Специални заповеди за какво? Да организирате партизаните? Толкова глупава ли ти изглеждам?

— Не.

— Дошли сте тук при момичетата, нали? Една от тези ти е гадже, така ли?

Изпитах странна гордост, че тя може да си мисли как някое от прекрасните момичета в къщата може да ми е приятелка, макар че не пропуснах и обидния тон във фразата „една от тези“. Тя изпитваше любопитство към мен и това беше някакво начало. И любопитството й беше оправдано. Какво правеше едно момче от Питер чак тук, на двайсет километра в тила на врага, в къщата за удоволствия, поддържана за офицерите на окупационната армия?

Спомних си какво ми беше казал Коля за това, че жената се омагьосва с тайнственост.

— Имаме си заповеди, както и вие сигурно си имате. Да не говорим повече за това.

Вика мълчаливо ме изгледа в продължение на няколко секунди. Може и да беше омагьосана, но не й личеше.

— Онези германци навън, с пръснатите мозъци по снега? Те са войници от редовната армия. Струва ми се, че един мъж — извинявай, момче, което работи за НКВД, би трябвало да ги разпознае.

— Не успях да им разгледам пагоните, защото вие стреляхте по нас.

— Но ние наистина търсим Айнзацгрупен. Те са достойна плячка. От шест седмици преследваме онзи трупоебец Абендрот. Мислехме си, че тази вечер може да е тук.

Никога не бях чувал думата „трупоебец“. Обидата звучеше непоносимо вулгарно в нейната уста. Неизвестно защо, аз се усмихнах — и усмивката ми със сигурност изглеждаше странна и неоправдана. Представих си я гола — образът беше ясно очертан и подробен, много по-убедителен от обичайните ми фантазии. Може би порнографските карти на Коля наистина бяха свършили работа.

— Абендрот е в една къща в Новое Кошкино — казах й аз. — До езерото.

Тези думи явно я омагьосаха повече от всичко, което бях казал досега. Неуместната ми усмивка, съчетана с информацията за местонахождението на нациста, за момент ме направиха интересен в очите й.