Охлюв по склона

Сухо и топло място. Грапавите стени на сандъците са топли на пипане, това отначало го зарадва, а после го изненада. В сандъците беше тихо, но той си спомни историята с машините, които сами излизат от контейнерите, и осъзна, че вътре си тече някакъв собствен живот, и не се изплаши, даже обратно — почувства се в безопасност. Седна по-удобно, смъкна влажните си обувки, свали мокрите чорапи и обтри краката си с кълчища. Беше толкова топло, толкова уютно, че си помисли: „Странно, нима съм сам? Нима никой не се е сетил, че е много по-добре да поседи тук, отколкото да пълзи по пущинаците със завързани очи, или да стърчи в смърдящото блато?“ — Облегна гръб към топлия шперплат и подпря крака в топлия шперплат отсреща, и усети, че му се прищя да мърка. Над главата му имаше тесен процеп, видя ивица от белезникавото от лунна светлина небе и няколко слаби звездички по него. Отнякъде се чуваше глъч, трясък, рев на двигатели, но това никак не го засягаше.

„Хубаво е да остана тук завинаги — помисли си той. — Да не ида на Материка, да остана тук за вечни времена. Като си помислиш — машини! Всички сме машини. Само че ние сме развалени машини или лошо настроени.“

… Има такова мнение, господа, че човекът никога няма да се разбере с машината. И да не спорим, граждани. Директорът смята същото. Пък и Клавдий-Октавиан Домарошчинер поддържа това мнение. Защото какво е машината? Неодухотворен механизъм, лишен от цялото богатство на чувствата и в никакъв случай не можещ да бъде по-умен от човека. И още — небелтъчна структура, и още — животът не може да се свежда само до физични и химични процеси, а значи — и разумът… Тогава на трибуната се качва интелектуален лирик с тройна брадичка и папийонка, дръпва безжалостно колосания нагръдник и плачевно провъзгласява: „Не мога… Аз не искам това… Розово бебенце, разиграло се с дрънкалки… плачеща върба, наведена над вира… ученичка с бяла престилчица… Те четат стихове, те плачат, плачат!… Над прекрасните редове на поета… Аз не искам електронното желязо да помрачи тези очи… тези устни… тези крехки млади гърди… Не, машината няма да стане по-умна от човека! Защото аз… защото ние… Ние не искаме това! И това няма да стане никога! Никога!!!“ Подадоха му чаша вода, а на четиристотин километра над неговите снежни къдрици беззвучно, мъртво, зорко прелетя нетърпимо блестящ автоматичен спътник-изтребител, снабден с ядрен взривател…