Магьоснически гамбит

В края на коридора стояха две фигури, завили лицата си с някакъв тънък прозрачен плат. Бяха ниски, по-ниски дори от Силк, ала раменете им под тъмните дрехи изглеждаха масивни. Зад тях имаше стая с неправилна форма, едва-едва осветена от слаба червеникава светлина.

Белгарат се отправи към двамата и те почтително се поклониха. Той поговори с тях, те отново се поклониха и посочиха друг коридор, който започваше в отсрещния край на стаята. Гарион нервно се огледа, търсейки източника на червената светлина, ала той, изглежда, беше скрит сред странните заострени скали, висящи от тавана.

— Оттук — тихо каза Белгарат.

Прекосиха стаята и стигнаха до коридора, показан им от двамата забулени мъже.

— Защо лицата им са покрити? — прошепна Дурник.

— За да защитят очите си от светлината, когато отвориха портата към пещерите.

— Но горе беше почти тъмно — възрази Дурник.

— Не и за тях.

— Никой ли от тях не говори нашия език?

— Само малцина. Нямат много контакти с чужденци. Хайде, горимът ни чака.

Коридорът беше къс. Изведнъж се озоваха в пещера, така огромна, че Гарион дори не успяваше да види отсрещната й страна в слабата светлина, която, изглежда, проникваше навсякъде в пещерите.

— Докъде се простират тези пещери? — попита Мандорален, изпълнен със страхопочитание от огромните мащаби на това място.

— Никой не знае. Улгосите ги изследват от деня, когато са слезли тук, и все още продължават да откриват нови.

Изкачиха се високо покрай стената на пещерата, чак до сводестия покрив. Гарион погледна надолу. Дъното на пещерата се губеше в мрака. Той потрепера и се хвана за стената.

После започнаха да слизат и разбраха, че огромната пещера не е безмълвна. От безкрайната дълбочина долитаха отмерени монотонни напеви на хор от плътни мъжки гласове. Думите звучаха неясно, изкривени от ехото, блъскаха се в каменните стени и накрая заглъхваха — не, не заглъхваха, а звучаха до безконечност. После, когато и последният отзвук на монотонните напеви замря, хорът подхвана някаква странна песен — скръбна, изпълнена с горест. Беше канон. Първите фрази отекваха и се сливаха със следващите, цялата мелодия се движеше към окончателния, изпълнен с хармония завършек, толкова дълбок, че Гарион се разтрепери от вълнение. Хорът замлъкна, ала пещерите продължиха да пеят сами, повтаряйки отново и отново последния акорд.

— Никога не съм чувала такова нещо — тихо прошепна Се’недра на леля Поул.

— Малцина са го чували — отговори Поулгара. — Звуците в тези галерии се запазват с дни.

— Какво пееха?

— Химн в чест на УЛ. Той се повтаря всеки час и ехото винаги го поддържа жив. Пещерите пеят този химн вече пет хиляди години.

До пътешествениците долитаха и други звуци — стържене на метал в метал, отделни фрази на гърления улгоски език, безконечни дребни шумове, които, изглежда, извираха от десетки различни места.

— Сигурно долу има много хора — отбеляза Барак и надникна зад ръба на корниза.