Магьоснически гамбит
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: The Belgariad #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Магьоснически гамбит». Краткое содержание книги:
И все пак лелята и дядото на Гарион, изглежда, бяха прословутите вълшебници Поулгара и Белгарат, които би трябвало да са на възраст няколко хиляди години. Дори младият Гарион се научаваше да извършва разни неща, които биха могли да се наричат единствено вълшебства.
Без да произнесе нито дума, черекът извади меча си от ножницата и го подаде на белокосия вълшебник.
Белгарат коленичи край плочата и три пъти почука по нея с дръжката на меча. Звукът отекна глухо.
Старецът изчака малко, после повтори сигнала. Нищо не се случи.
Белгарат за трети път удари по отекващата каменна плоча. В единия от ъглите на широката стая се разнесе бавен, стържещ звук.
— Какво е това? — нервно попита Силк.
— Улгосите — отговори Белгарат, изправи се и отупа коленете си. — Отварят дверите към пещерите.
Скърцането продължи и изведнъж върху източната стена на залата се появи тънка ивица светлина. Ивицата се превърна в пукнатина и после започна полека да се разширява; същевременно един огромен камък от пода започна да се накланя, издигайки се с тромава мудност нагоре. Светлината отдолу изглеждаше много слаба.
— Белгарат — отекна дълбок глас изпод накланящия се камък. — Яд хо, гроя УЛ.
— Яд хо, гроя УЛ. Вад мар ишум — отговори Белгарат.
— Веед хо, Белгарат. Мар ишум улго — изрече невидимият посрещач.
— Какво беше това? — удивено попита Гарион.
— Покани ни в пещерите — каза старецът. — Хайде сега да слезем.
ГЛАВА 16
Хетар доста се помъчи, докато накара конете да тръгнат по стръмния проход, който водеше до мрака в пещерите на улгосите. Животните се кокореха нервно, докато се спускаха с несигурни стъпки по наклонения коридор, и всички потрепнаха, когато скърцащият камък с грохот се затвори зад гърбовете им. Жребчето вървеше така близо до Гарион, че често се сблъскваха, и момъкът чувстваше как малкото животно потръпва при всяка крачка.
В края на коридора стояха две фигури, завили лицата си с някакъв тънък прозрачен плат. Бяха ниски, по-ниски дори от Силк, ала раменете им под тъмните дрехи изглеждаха масивни. Зад тях имаше стая с неправилна форма, едва-едва осветена от слаба червеникава светлина.
Белгарат се отправи към двамата и те почтително се поклониха. Той поговори с тях, те отново се поклониха и посочиха друг коридор, който започваше в отсрещния край на стаята. Гарион нервно се огледа, търсейки източника на червената светлина, ала той, изглежда, беше скрит сред странните заострени скали, висящи от тавана.
— Оттук — тихо каза Белгарат.
Прекосиха стаята и стигнаха до коридора, показан им от двамата забулени мъже.
— Защо лицата им са покрити? — прошепна Дурник.
— За да защитят очите си от светлината, когато отвориха портата към пещерите.
— Но горе беше почти тъмно — възрази Дурник.
— Не и за тях.
— Никой ли от тях не говори нашия език?
— Само малцина. Нямат много контакти с чужденци. Хайде, горимът ни чака.
Коридорът беше къс. Изведнъж се озоваха в пещера, така огромна, че Гарион дори не успяваше да види отсрещната й страна в слабата светлина, която, изглежда, проникваше навсякъде в пещерите.
— Докъде се простират тези пещери? — попита Мандорален, изпълнен със страхопочитание от огромните мащаби на това място.
— Никой не знае. Улгосите ги изследват от деня, когато са слезли тук, и все още продължават да откриват нови.
Изкачиха се високо покрай стената на пещерата, чак до сводестия покрив. Гарион погледна надолу. Дъното на пещерата се губеше в мрака. Той потрепера и се хвана за стената.
После започнаха да слизат и разбраха, че огромната пещера не е безмълвна. От безкрайната дълбочина долитаха отмерени монотонни напеви на хор от плътни мъжки гласове. Думите звучаха неясно, изкривени от ехото, блъскаха се в каменните стени и накрая заглъхваха — не, не заглъхваха, а звучаха до безконечност. После, когато и последният отзвук на монотонните напеви замря, хорът подхвана някаква странна песен — скръбна, изпълнена с горест. Беше канон. Първите фрази отекваха и се сливаха със следващите, цялата мелодия се движеше към окончателния, изпълнен с хармония завършек, толкова дълбок, че Гарион се разтрепери от вълнение. Хорът замлъкна, ала пещерите продължиха да пеят сами, повтаряйки отново и отново последния акорд.
— Никога не съм чувала такова нещо — тихо прошепна Се’недра на леля Поул.
— Малцина са го чували — отговори Поулгара. — Звуците в тези галерии се запазват с дни.
— Какво пееха?
— Химн в чест на УЛ. Той се повтаря всеки час и ехото винаги го поддържа жив. Пещерите пеят този химн вече пет хиляди години.
До пътешествениците долитаха и други звуци — стържене на метал в метал, отделни фрази на гърления улгоски език, безконечни дребни шумове, които, изглежда, извираха от десетки различни места.
— Сигурно долу има много хора — отбеляза Барак и надникна зад ръба на корниза.