Сфера
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Сфера». Краткое содержание книги:
— Слушай, — погледна го тя, — разкарай се с твоите психоанализи…
— Просто питах.
Бет посочи бялата металическа кутия, завинтена на стената, в ъгъла на лабораторията.
— Във всеки цилиндър има аптечка за първа помощ. Оказа се, че са доста добре заредени.
Норман приближи кутията и дръпна капака. Вътре имаше няколко отделения с ампули, спринцовки, лекарства и превръзки. Бет се оказа права, аптечката беше чудесно заредена — антибиотици, успокояващи, приспивателни, дори хирургични анестетици. Не познаваше всички наименования, но специално психоактивните лекарства бяха доста силни.
— С такова нещо можеш да отидеш и на война.
— Да, прав си. Все пак сме във Флотата.
— Тук има всичко необходимо за една голяма операция — Норман забеляза пластмасовата карта, прикрепена на вътрешната страна на капака. — Виж какво пише: СПЕШНА МЕДПОМОЩ КОД 103. Някаква идея какво би могло да означава това?
Тя кимна.
— Това е компютърен код. Вече го набрах.
— И?
— Новините — отвърна тя — не са добри.
— Така ли? — той седна пред компютъра и набра код 103. На екрана излезе:
ИЗКУСТВЕНА ХИПЕРБАРНА СРЕДА
МЕДИЦИНСКИ УСЛОЖНЕНИЯ (СЕРИОЗНИ-ЛЕТАЛНИ)
1.01 Белодробна емболия
1.02 Психотичен синдром на високото налягане
1.03 Асептична костна некроза
1.04 Кислородна интоксикация
1.05 Синдром на термичен стрес
1.06 Дисеминирана псевдомонова инфекция
1.07 Мозъчен инсулт
Изберете едно:
— Не избирай нищо — посъветва го Бет. — Подробностите само ще те подтиснат допълнително. Приеми, че живеем в крайно опасна среда. Барнс се постара да ни спести всички тези досадни подробности. Знаеш ли, защо толкова държат на правилото да изтеглят хората след седемдесет и два часа? Защото след като изтекат тези седемдесет и два часа, нараства опасността от нещо, наричано „асептична костна некроза“. Никой не знае защо, но изкуствената среда предизвиква костна деструкция на крайниците и таза. А знаеш ли защо станцията се нагажда към нас, докато се движим из нея? Не защото е много умна и натъпкана с висши технологии, а понеже хелиевата атмосфера нарушава терморегулацията на тялото. Лесно можеш да прегрееш и също толкова лесно да измръзнеш. Фатално. При това, ще се случи толкова бързо, че преди да разбереш какво става ще си умрял. А този „психотичен синдром на високото налягане“, се изявява във внезапно настъпващи конвулсии, парализа и смърт, като последствие от твърде ниското съдържание на въглероден двуокис в атмосферата. За това носим и персоналните индикатори, в случай, че съдържанието на въглероден двуокис в средата спадне. Никаква друга причина няма. Страхотно, а?
Норман изключи екрана и се облегна назад.
— Както и да е, нищо не можем да направим.
— Това каза и Барнс — Бет започна да подрежда лабораторните прибори. Движенията й бяха нервни.
— Жалко, че не разполагаме с образци от медузите — подхвърли Норман.
— Да, макар че от това едва ли щеше да има някаква полза — тя се намръщи и премести няколко папки. — Норман, струва ми се, че тук долу не съм в състояние да разсъждавам достатъчно ясно.
— В какъв смисъл?
— Ами, след, хм, инцидента, се върнах тук, за да прегледам бележките си. Първо проверих скаридите. Спомняш ли си, казах ти, че нямат стомаси? Е, всъщност имат. Извършила съм неправилна дисекция, встрани от средно-сагиталната равнина. Просто съм пропуснала няколко структури по срединната линия. Но те са си там и със скаридите всичко е наред. Също и калмарите. Този който дисекирах притежаваше известна аномалия — имаше атрофирали хриле, но си ги имаше. А останалите, до един бяха нормални. Точно както следваше да се очаква. Сгрешила съм в бързината. И това ме безпокои.
— Затова ли вземаш Валиум?
— Мразя да греша — кимна тя.
— Никой не те обвинява.
— Ако Хари и Тед прегледат изследванията ми и открият тези глупави грешки…
— Всеки прави грешки.
— Вече знам какво ще приказват: „типично за жена — небрежна, прибързана, жадна за лесни открития, за да докаже колко струва и така нататък“.
— Никой не те обвинява, Бет.
— Аз се обвинявам.
— И никой друг — повтори Норман. — Мисля, че трябва да си дадеш почивка.
Тя втренчи поглед в лабораторната маса.
— Не мога — рече накрая.
Нещо в отговора й го разчувства дълбоко.
— Разбирам, — отвърна Норман и в него нахлуха спомени. — Знаеш ли, като дете често ходех на брега с по-малкия си брат. Тим. Няма го вече, но тогава беше шест годишен. И не можеше да плува. Мама ме молеше да го наглеждам, но когато излязохме на брега, там бяха всичките ми приятели със сърфове. Хич не ми се занимаваше с моя по-малък брат. Исках да съм навътре, сред вълните, а той трябваше да стои на плиткото.