Бягащият човек
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Richard Bachman #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Генчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Бягащият човек». Краткое содержание книги:
Действието се развива в близкото бъдеще, когато в света властва анархия и глад, а огромна развлекателна компания примамва хората да участват в смъртоносни игри, предавани по телевизията. Бен Ричардс, главният герой на романа, участва в такава игра, за да спечели пари за лекарства за болната си дъщеря. Играта се казва „Бягащият човек“, където единствената цел на главния герой е да остане жив.
— О, да — спокойно каза Маккоун. — Той е в предния салон. Но това е толкова изтъркано, Ричърдс. Нямаш ли друга хитрина в торбата?
— Не сте толкова тъпи, че да ме изпързаляте с парашута, нали?
— О, не. Много лесно се забелязва. А и ти ще можеш да дръпнеш този несъществуващ спусък точно преди да скочиш, предполагам. Доста ефектно.
— Довиждане, дребосък.
— Довиждане, Ричърдс. И приятно пътуване — той се засмя. — Да, много добре играеш. Затова ще ти покажа още една карта. Само една. Няма да действаме, преди да е дошъл каногинът. Напълно прав си за ракетата. Засега е само блъф. Но аз мога да си позволя да чакам. Разбираш ли, никога не греша. Никога. И знам, че блъфираш. Затова можем да си позволим да чакаме. Но аз ви задържам, мистър Ричърдс… — Маккоун махна с ръка.
— До скоро виждане — каза Ричърдс, но не достатъчно силно, за да го чуе Маккоун. После се усмихна.
…междинно отчитане — минус 029…
Салонът за първа класа бе дълъг, а редиците седалки — разделени от две пътеки. Облицован беше в ламперия от истинска секвоя. Мек виненочервен килим, сякаш метри дълбок, покриваше пода. На преградата между салона и помещението на стюардесите имаше екран. Голямата раница на парашута бе оставена в креслото с номер 100. Ричърдс го потупа леко и влезе в отделението на стюардесите. Някой дори беше сложил кафе. Мина през втора врата и късия коридор след нея и се оказа в пилотската кабина. Вдясно от него радистът — около тридесетгодишен мъж с хубаво лице, погледна Ричърдс и отново се зае с апаратурата си. Малко по-напред вляво навигаторът седеше пред своите скали, екрани и целулоидни карти.
— Човекът, който ще убие всички ни, идва — каза той в ларингофона, като гледаше студено Ричърдс.
Ричърдс замълча. В края на краищата човекът беше почти прав. Накуцвайки, той отиде в предния край на кабината.
Капитанът беше около петдесетгодишен, старо куче със зачервен от пиене нос и ясните, проницателни очи на човек, който е много далеч от алкохолизма. Вторият пилот беше десетина години по-млад, с лъскава буйна червена коса, която се спускаше изпод шапката му.
— Здравейте, мистър Ричърдс — каза капитанът. Погледна първо издутия му джоб, преди да вдигне поглед към очите му. — Аз съм капитан Дан Холоуей. Това е моят втори пилот Уейн Дънинджър.
— Като се вземат предвид обстоятелствата, не ми е много приятно да се запознаем — каза Дънинджър.
Ричърдс сви устни:
— В същия дух, позволете ми да добавя, че не ми е особено приятно да съм тук. Капитан Холоуей, вие сте в постоянна връзка с Маккоун, нали?
— Така е. Чрез Кипи Фридмън, четвъртия член на екипажа.
— Дайте ми нещо, по което да говоря.
Холоуей много внимателно му подаде микрофон.
— Продължавайте с подготовката за полета. Пет минути.
— Искате ли да блокираме задната врата на товарния отсек? — попита нетърпеливо Дънинджър.
— Карайте както обикновено — отвърна студено Ричърдс.
Беше време да свършва, да направи последния залог. Главата му пламтеше от напрежение. Чувстваше, че всеки момент може да изгуби съзнание. «Плащам и отгоре». Такава беше играта. «Сега вече ще бъде много отгоре, Маккоун.»
— Мистър Фридмън?
— Да.
— Говори Ричърдс. Дайте ми Маккоун.
Половин минута тишина. Холоуей и Дънинджър вече не го гледаха. Подготвяха самолета, следяха скалите на уредите, проверяваха налягания, задкрилки, врати, натискаха копчета. Големите турбини отново зареваха, но този път звукът беше по-силен, пронизителен. Когато най-накрая се чу гласът на Маккоун, той звучеше немощен на фона на жестокия шум отвън.
— Маккоун.
— Хайде, боклук. Ти и жената ще се повозите. Ще ви чакам на вратата след три минути. Ако ви няма, дърпам спусъка.
Дънинджър се скова в креслото си, сякаш го бяха застреляли. Когато отново започна да брои в микрофона, гласът му бе треперещ и ужасен.
«Ако имат смелост, сега ще ме довършат. Това, че извиках и жената, издава всичко. Ако имат смелост.»
Ричърдс зачака. Един часовник отекваше в главата му.
…междинно отчитане — минус 028…
Когато Маккоун отново се обади, гласът му беше чужд, рязък. От страх? Може би. Сърцето на Ричърдс се обърна в гърдите му. Може би ще мине. Може би.
— Лъжеш, Ричърдс. Няма…
— Слушай ме! И докато слушаш, не забравяй, че всеки радиолюбител в радиус от шестдесет мили чува този разговор. За него ще научат много хора, дребосък. Вече не работиш зад кулисите. Вече си на голямата сцена. Идваш с мен, защото няма да имаш куража да играеш двойна игра, ако знаеш, че това ще ти струва живота. А жената идва, защото знае, къде отивам.