Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Тълпата я блъскаше. Стиснала зъби, тя с усилие се запромъква сред движещата се в обратна посока човешка маса, за да последва Себастиан и войниците. Не беше честно. Искаше да спрат. Просто да спрат. Да спрат.
Безпомощността и я обърка. Не искаше да се чувства безпомощна. Войниците не спираха, продължаваха да вървят. Това разпали яростта и още повече.
Предай се.
Ръката и се плъзна под наметалото. Посрещна я познатият студен допир на метал. Пръстите и стиснаха дръжката на ножа. Усети как релефният символ на Дома Рал се впива в плътта и.
Един войник внимателно я докосна по раменете и я обърна в другата посока.
— Площадът за отдавания е насам, госпожо.
Учтиво, като покана, но всъщност категорична заповед.
Вкопчена в лапите на яростта, тя вдигна поглед изпод качулката си. Видя очите на смъртник. Видя войниците в дома си — мъртвите тела на пода, мъже, които се нахвърлят върху нея, мъже, които я сграбчват. Зад алената завеса от кръв проблясваха неясни движения.
В дългия миг, в който погледът и потъна в очите на войника, ръката и дръпна ножа от калъфа.
В същия миг нечия ръка я подхвана под мишница.
— Насам, скъпа, ще ти покажа къде е.
Дженсън примигна. Беше жената, която я упъти как да намери къщата на Алтея. Жената, която седеше в двореца на жестокия убиец Ричард Рал и бродираше пасторални сцени на планини и поточета.
Дженсън я изгледа, съзря необяснимата и усмивка, опита се да проумее какво става. Всичко наоколо и се виждаше странно неразгадаемо. Знаеше само, че ръката и стиска дръжката на ножа и че душата и копнее да извади острието изпод наметалото си.
Поради някаква причина ножът упорстваше и оставаше скрит.
Тъкмо си помисли, че е станала подвластна на някаква незнайна магия, когато усети ръката на жената върху своята — в майчински и в същото време категоричен жест. Именно тя не и позволяваше да извади ножа от ножницата. Дженсън се запъна, не искаше да я влачат натам.
В очите на жената проблесна предупреждение.
— Никой не пропуска отдаване, скъпа. Никой. Нека ти покажа пътя.
Войникът проследи с мрачно изражение как Дженсън се оставя да бъде отведена. Тя и спасителката и потънаха в тълпата, далеч от заплахата. Дженсън се вгледа в усмихнатото лице на жената. Светът около нея сякаш танцуваше, потопен в нереална светлина. Гласовете се сливаха в някакъв мъгляв фон, пробиван от острите писъци, изпълващи къщата и.
Дженсън.
Гласът се извиси ясен и отчетлив над смътното жужене край нея. Тя се вслуша да чуе какво ще и каже този път.
Предай волята си, Дженсън.
В това имаше някакъв дълбок смисъл.
Предай плътта си.
Вече нищо нямаше значение. Каквото и да предприеме, все стига до задънена улица, не намира избавление, сигурност, спокойствие. Всичко е напразно. Вече няма какво да губи.
— Стигнахме, скъпа — рече жената.
Дженсън се огледа.
— Моля?
— Стигнахме.
Жената я дръпна надолу и Дженсън усети как коленете и допират плочите. Отвсякъде я притискаха хора. Отпред се виждаше площадът с тихото мрачно езерце. Интересуваше я само гласът.
Дженсън. Предай се.
Беше станал по-груб, заповеднически. Разпалваше пламъците на яростта и, на гнева и бунта.
Преви гръб напред, разтърсвана от ярост. Някъде в дълбините на съзнанието си дочу отчаян вик на ужас. Въпреки това далечно предчувствие за нещо лошо яростта прекършваше волята и.
Предай се.
Пред полуразтворените и устни се процеди слюнка. По плочите пред нея затрополиха горещи сълзи. Въздухът с мъка си проправяше път през гърлото и. Болката се вряза в ококорените и очи. Тялото и започна да се тресе, сякаш се бе озовала сам-сама в най-ледената и черна зимна нощ. Не можеше да спре.
Хората се наведоха в дълбок поклон, опрели длани в плочите. Искаше да извади ножа си.
Копнееше за гласа.
Господарят Рал ни ръководи.
Не беше очакваният глас, а слелият се в едно напев на множеството, произнасящо отдаване. Още при първите думи всички чела се долепиха до пода. Зад гърба и се приближи бдителен войник, взря се в неконтролируемо треперещото и тяло, в долепените и до пода длани.
Милиметър след милиметър главата и тръгна надолу, задъхана, разтреперана, Дженсън си наложи да се наведе още и още, докато усети студенината на плочите върху челото си.
Господарят Рал ни учи.
Не това искаше да чуе. Искаше гласа.
Разярената и душа копнееше за него. Искаше ножа си. Искаше кръв.
Господарят Рал е нашата защита, повтаряха хората в един глас.
Дженсън, поемайки си дъх на бързи, накъсани глътки, пропити с омраза, искаше само гласа. И освободеното острие на ножа си. Но дланите и бяха плътно залепени о плочите.