Аутопсия
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Дайнова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Аутопсия». Краткое содержание книги:
— Не мисля, че си направила нещо лошо, Люси. Ако си се свързала с моя служебен компютър, сигурна съм, че не си го направила, защото си искала да направиш нещо лошо. Не бих ти се сърдила, че си била любопитна.
Тя ме погледна, а очите й се пълнеха със сълзи.
— Взела си модема, защото ми нямаш вече доверие.
Не знаех как да реагирам на това. Не можех да я излъжа, а истината щеше да е признание, че наистина й нямам доверие.
Люси беше загубила всякакъв интерес към млечния шейк. Седеше съвсем неподвижно, забила поглед в масата, и дъвчеше долната си устна.
— Наистина прибрах модема, защото се питах дали не си била ти — признах. — Не постъпих правилно. Трябваше първо да те попитам. Но може би се чувствах засегната. Засегната от това, че може би ти си нарушила доверието между нас.
Тя ме изгледа продължително. В израза й се промъкна някакво странно доволство и тя изглеждаше почти щастлива, когато ме попита:
— Искаш да кажеш, че ако съм направила нещо лошо, ти би се чувствала засегната? — Като че ли това й даваше някаква сила или някакви права, от които тя толкова много имаше нужда.
— Да. Защото аз много те обичам, Люси — казах аз и това може би беше първият път, когато й го казвах толкова ясно. — Не исках да те засягам, така както не си искала да ме засягаш ти. Съжалявам.
— Няма нищо.
Лъжицата изтрака о ръба на чашата, когато тя започна да бърка шейка си. След малко бодро възкликна:
— Освен това знам, че си го прибрала. От мен нищо не можеш да скриеш, лельо Кей. Видях го в гардероба ти. Потърсих го, докато Берта приготвяше обяда. Намерих го на рафта, точно до тридесет и осем калибровия ти пистолет.
— А откъде знаеш, че е тридесет и осем калибров? — изтърсих, без да се замислям.
— Защото Анди имаше тридесет и осем калибров. Той беше преди Ралф. Анди носеше тридесет и осем калибров на колана си, ето тук. — И тя посочи кръста си. — Има заложна къща и затова трябва да носи тридесет и осем калибров. Той ми показваше как да стрелям. Вадеше куршумите и ми даваше да стрелям по телевизора. Бум! Бум! — И тя застреля хладилника няколко пъти с пръст. — Той ми харесваше повече от Ралф, но на мама сигурно й омръзна.
Това ли беше животът, към който щях да я върна утре? Започнах една лекция за пистолетите, разказах й как те не са играчки и как може някой да се нарани, когато иззвъня телефонът.
— А, да — сети се Люси, когато аз станах от стола. — Обади се баба. Два пъти.
Тя беше последният човек, с когото сега ми се разговаряше. Колкото и умело да прикривах настроенията си, тя винаги ги усещаше и просто не ме оставяше на мира.
— Звучиш ми потисната — каза майка ми, след като разменихме две-три реплики.
— Просто съм уморена. — Пак тази изтъркана фраза.
Виждах я толкова ясно, сякаш наистина беше при мен.
Представях си я как е полулегнала в леглото, подпряла гръб на няколко възглавници, а пред нея телевизорът тихо мърмори. Аз съм наследила боята на баща ми. Майка ми е мургава, черната й коса, сега вече бяла, нежно обрамчва кръглото й пълно лице, а кафявите й очи изглеждат много големи зад дебелите стъкла на очилата.
— Естествено, че си уморена — започна тя. — Ти само работиш. А и тези ужасни случаи в Ричмънд. Пишеше за тях във вчерашния „Хералд“. Никога не съм била толкова изненадана, Кей. Видях го чак днес следобед, когато ми дойде на гости госпожа Мартинес и ми го донесе. Вече не получавам неделния вестник. Пълен е само с реклами, подлистници и талони. Толкова е дебел, че нямам нерви за него. Госпожа Мартинес ми го донесе, защото там имаше твоя снимка.
Изстенах.
— Аз самата не бих те познала. Снимката не е много хубава, направена е през нощта, но отдолу пише името ти. И си без шапка, Кей. На снимката изглеждаше, че вали или че е мокро и гадно, а ти си без шапка. И като имаш предвид колко шапки само съм ти изплела, а ти не си правиш труда да си сложиш една от шапките на майка си поне за да не хванеш пневмония…
— Майко…
Тя продължи:
— Майко!
Не можех да го понеса, тази вечер не. Можеше да съм Меги Тачър, но майка ми щеше упорито да продължава да се отнася с мен като с петгодишно дете, което не се сеща само, че когато вали, трябва да се прибере на сухо.
След това дойде ред на въпросите как се храня и дали спя достатъчно.
Ненадейно аз рязко я накарах да промени посоката.
— Как е Дороти?
Тя се поколеба.
— Ами аз затова се обаждам.
Придърпах един стол и седнах, докато гласът на майка ми се качи с една октава и тя ми разказа как Дороти е хванала самолета за Невада — за да се омъжи.
— А защо за Невада? — попитах тъпо.