Меч на съдбата
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #2
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-332-4
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Меч на съдбата». Краткое содержание книги:
— Обичам я — каза Агловал твърдо. — Искам я за съпруга. Но трябва да има крака, а не рибена опашка. А това може да се уреди. Срещу два фунта разкошни бисери купих магически еликсир с пълна гаранция. Щом го изпие — ще й пораснат крака. Ще се помъчи малко — три дни, не повече. Извикай я, вещерю, кажи й още веднъж.
— Вече й го казах два пъти. Тя отговори, че не е съгласна. Но добави, че знае една морска магьосница-водорасляк, която с помощта на заклинание може да превърне краката ти в елегантна опашка. Безболезнено.
— Да не е откачила? Аз — с рибена опашка? Никога! Извикай я, Гералт.
Вещерът се наведе през борда. В сянката на платнохода водата беше зелена и изглеждаше гъста като желе. Нямаше нужда да я вика. Русалката се изви над вълните сред фонтан от пръски. Застана за миг на опашката си, а после се плъзна по вълната и се преобърна, демонстрирайки всичките си прелести. Гералт преглътна.
— Ей, вие! — пропя тя. — Още много ли има? Кожата ми се напуква от слънцето. Белокоско, питай го дали е съгласен.
— Не е съгласен — пропя в отговор вещерът. — Шееназ, разбери, той не може да живее под водата, дори и с опашка. Ти можеш да дишаш въздух, но той изобщо не може да диша вода!
— Така си и знаех — извика русалката. — Знаех си. Увъртания, глупави, наивни увъртания, и никаква саможертва. Който обича, се жертва! Аз се жертвах заради него, всеки ден излизах на скалата, протрих си всички люспи на задника, нараних си плавника, простудих се. А той не иска да пожертва заради мен тези два отвратителни израстъка? Да обичаш, означава не само да взимаш, но и да умееш да се отказваш от нещо, да правиш жертви! Предай му го!
— Шееназ! — възкликна Гералт. — Не разбираш ли? Той не може да живее под водата!
— Не приемам глупави увъртания! Аз също… аз също го обичам и искам да имам малки от него. Но как да стане, като не иска да ми оплоди хайвера? Къде да му го сложа този хайвер? В шапката?
— За какво говори тя? — извика князът. — Гералт, не те доведох да си бъбриш с нея…
— Държи на своето. Нервира се.
— Давайте онези мрежи! — изрева Агловал. — Ще я подържа месец в басейна и…
— А това? — извика капитанът и показа с ръка какво има предвид. — Под нас може да има кракен! Някога виждали ли сте кракен, господине? Ако искате, скачайте във водата, хващайте я — няма да ви преча. Аз живея в този платноход!
— Живееш заради моята милост, негоднико! Давай мрежата, да не заповядам да те обесят!
— Как не! На платнохода моята дума значи повече от вашата. Аз съм капитанът!
— Тихо и двамата! — извика ядосано Гералт. — Тя казва нещо, диалектът им е труден, не мога да се съсредоточа.
— Стига ми толкова! — пропя Шееназ. — Гладна съм. Е, Белокоско, нека да решава веднага! Кажи му, че не искам да съм посмешище и няма да разговарям вече с него, ако продължи да прилича на четириръка морска звезда. Повтори му, че относно игричките, които ми предлага на скалите, имам приятелки, които вършат всичко много по-добре от него. Но аз смятам това за игри за деца, които още не са сменили люспите на опашката си! Аз съм нормална, здрава русалка…
— Шееназ…
— Не ме прекъсвай! Още не съм свършила! Аз съм здрава, нормална и съзряла за хвърляне на хайвера и ако наистина ме иска, трябва да се сдобие с опашка, плавник и всичко, което има един нормален тритон. Иначе не искам да го виждам!
Гералт превеждаше бързо, стараейки се да избягва вулгарностите. Не се получаваше много добре. Князът се изчерви и изруга.
— Безочлива девойка! — изрева той. — Студена скумрия! Нека си намери някоя риба-треска!
— Какво каза той? — попита Шееназ, изплувайки.
— Че не иска да има опашка!
— Тогава му кажи… Да изсъхне дано!
— Какво каза тя?
— Каза да потънеш дано — преведе вещерът.
II
— Ех, жалко че не мога да поплувам с вас — каза Лютичето, — но имам ужасна морска болест. А знаеш ли, никога през живота си не съм говорил с русалка. Жалко, дявол да го вземе.
— Доколкото те познавам — каза Гералт, докато закрепваше дисагите, — ти и без това ще напишеш балада.
— Вярно е. Първите стихове вече са готови. В моята балада русалката ще се пожертва заради княза, ще смени рибята опашка с изящни крака, но ще плати за това със загубата на гласа си. Князът ще й измени и ще я изостави, а тя ще умре от мъка и ще се превърне в морска пяна, когато първите слънчеви лъчи…
— Кой ще повярва в подобни глупости?
— Няма значение — изсумтя Лютичето. — Баладите не се пишат, за да се вярва в тях. Пишат се, за да вълнуват хората. Какво съм тръгнал да ти обяснявам, ти не разбираш от тези неща. Кажи по-добре колко ти плати Агловал?