Венец от трева (Част III: Омразата)
- Автор: Маккалоу Колин
- Серия: Господарите на Рим #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част III: Омразата)». Краткое содержание книги:
— Ще трябва да предам на теб, Квинт Попедий, властта над цял свободен Самниум — посрещна той приятеля си.
— Не! — възкликна ужасен Силон. — Та аз не притежавам ни най-малко твоите качества на стратег и водач. Да се оправям със самнитските ти войници, ще ми е напълно невъзможно.
— И така да е, друг няма кой да те замести. Моите сънародници сами избраха да поставят теб за мой наследник.
— А дали самнитите наистина искат да продължат войната?
— Да — отговори твърдо Мутил. — И все пак от името на Самниум, не на цяла Италия.
— Това го разбирам. Но нима искаш да кажеш, че вече не е останал и един самнит, достоен да ги поведе в сражение?
— Нито един, Квинт Попедий. Ти оставаш единствената ни надежда.
— Щом е така, не мога да откажа — въздъхна Силон.
Това, което двамата дори не намериха за нужно да обсъждат, бяха разбитите им надежди за самостоятелна и обединена Италия. Разгромът на съюза можеше да доведе само до едно: до окончателната победа на римляните. Това и Силон, и Мутил прекрасно разбираха.
През май последната оцеляла армия на въстаниците, командвана от марса Квинт Попедий Силон, напусна крепостта Езерния. Силите на самнитите наброяваха всичко на всичко трийсет хиляди пешаци и хиляда конници, към които бяха присъединени в последния момент двайсет хиляди освободени роби. Голяма част от войниците бяха все болни и ранени, които почти инстинктивно се бяха събирали в мощната крепост, за да чакат по-добри времена за победа. Конницата пък беше доведена от Силон, който бе успял през зимата да пробие през римските редици и да се добере до града. Сега обаче откритият бой с врага ставаше неизбежен; Езерния повече не можеше да храни толкова гладни гърла.
В цялата самнитска армия нямаше човек, който още да вярва в крайната победа; за всички тези обрулени от войната мъже беше въпрос на чест да загинат на бойното поле. Римляните щяха да победят, но поне щяха да заплатят скъпа цена за победата си. Когато обаче Силон превзе Бовианум и изкла римския гарнизон на крепостта, войниците му се поободриха. Все пак не беше изключено съдбата отново да им се усмихне… Метел Пий чакаше с армията си под стените на Венузия, насред Апиевия път. Значи и на самнитите посоката беше Венузия.
Венузия се оказа мястото, където се разигра последното сражение в кървавата и продължителна война между римляни и италийци. Сякаш събитията, започнали с убийството на Марк Ливий Друз, бяха изписали пълен кръг, за да се върнат в самото си начало. Защото на бойното поле под стените на града се срещнаха в единоборство двамата мъже, най-скъпи на покойния Друз — приятелят му Силон и брат му Мамерк Лепид. Самнитите гинеха с хиляди в неравния бой с изрядно подготвените римски легиони, докато Силон и Мамерк се бяха счепкали в смъртоносна схватка. Най-накрая марсът падна повален на земята и Мамерк се надвеси над него с насълзени очи. Мечът стърчеше високо над главата му, но той така и не смееше да нанесе последния удар.
— Довърши ме, Мамерк! — замоли го изтощеният Силон. — Дължиш ми го, задето убих Цепион. Не искам да стана част от триумфа на Прасчо!
— Задето уби Цепион — съгласи се Мамерк и го закла. След което избухна в сълзи за Друз, Силон и горчивата победа, която римляните си бяха извоювали.
— Всичко свърши — рече Прасчо Метел Пий на Луций Корнелий Сула, дотърчал веднага при Венузия, щом научи за движението на самнитите. — Венузия се предаде вчера.
— Не, още не е свършило — навъси се Сула. — Докато Езерния и Нола на свой ред не се предадат, войната не може да се счита за окончателно спечелена.
— А не ти ли е минавало през ума — подхвърли с присъщата си срамежливост Прасчо Младши, — че ако вдигнем доброволно обсадата на Езерния и Нола, жителите на двата града скоро ще се върнат към нормален живот и никой повече няма и да си спомня за случилото се през последните години?
— Убеден съм, че точно така ще стане и тъкмо за това няма да вдигна обсадата. Откъде накъде точно на тях ще им се размине? Помпей Страбон не остави Аскулум Пицентум безнаказан, трябва да последваме и ние примера му. Не, Прасчо, Езерния и Нола ще си останат така, както са си в момента. Ако трябва и до края на света.
— Чувам, че Скатон е умрял и пелигните са се предали — смени темата Метел.
— Така е, но логическата връзка върви в обратен ред — поправи го Сула с усмивка. — Първо Помпей Страбон приел капитулацията на пелигните, а после Скатон се хвърлил, върху меча си, за да няма нищо общо с позора на сънародниците си.