Седмият папирус (Том 1)
- Автор: Смит Уилбур
- Серия: Древния Египет #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Седмият папирус (Том 1)». Краткое содержание книги:
— Светият игумен ти напомня, че пътят го е накарал да ожаднее — преведе Тесай.
— Дяволът му неден и на тия години не се отказва от ракията — изкоментира Борис и извика на отговорника по кухня да донесе необходимото.
С известна церемониалност бутилката ракия беше извадена от походния хладилник и поставена на масата пред игумена. Веднага до нея за компания се появи бутилката водка на домакина. Двамата вдигнаха наздравица един за друг, игуменът гаврътна наведнъж съдържанието на чашата си и от лютивината в здравото му око избиха сълзи. След като си пое дъх, той отправи поредния си въпрос по адрес на Роян.
— Пита те, войзеро Роян: „Откъде идваш, чадо, та следваш правия път на Христа, Спасителя на човеците?“.
— Аз съм египтянка, отгледана съм в традициите на старата вяра — отговори Роян.
Игуменът и останалите духовници кимнаха доволно и лицата им засияха от удоволствие.
— Ние всички, египтяни и етиопци, сме братя и сестри пред лицето на Христос — рече Яли Хора. — Самата дума „копт“ произлиза от думата, с която гърците са наричали някогашните египтяни. В продължение на шестнадесет века нашият Абуна, епископът на цяла Етиопия, е бил ръкополаган от патриарха в Кайро. Едва император Хайле Селасие сложи край на традицията през 1959-та, но ние и до днес следваме заедно правия път към Христос. Добре дошла сред нас, дъще.
Един от двамината монаси, които го обслужваха, се наведе и му наля още една чаша ракия, която игуменът отново изпи на един дъх. Дори на Борис започна да му прави впечатление лекотата, с която го постигаше.
— Пустата му костенурка, къде я побира тая ракия?
Тесай естествено не преведе думите му на присъстващите, но по сведения й поглед стана ясно колко дълбоко я е засегнало непочтителното отношение на съпруга й към светия старец.
Яли Хора отново се обърна към Никълъс.
— Иска да знае какви животни си дошъл да ловиш в долината? — преведе Тесай.
Никълъс се замисли за миг и отговори предпазливо на въпроса. Останалите се умълчаха, не вярвайки на думите му, но най-накрая игуменът шумно се изкиска, а останалите го подкрепиха с учудените си възклицания.
— Дик-дик! Дошъл си да ловиш дик-дик! Но колко месо чакаш да получиш от толкова малко животно?
Никълъс изчака събеседниците му да се успокоят и извади снимка на препираната Madoqua harperii от сбирката му в музея. Постави я на масата пред Яли Хора.
— Това не е какъв да е дик-дик. Това е свято животно — заговори той на събранието с тайнствен глас и даде знак на Тесай да превежда. — Нека ви разкажа легендата, която се носи за него.
Всички се умълчаха любопитно. Винаги беше интересно да се чуе някоя история за животни, още повече ако в духа й имаше религиозно чувство. Дори игуменът, който тъкмо понечваше да обърне третата чаша, се спря насред жеста си и почтително върна ракията на масата. Окото му заигра между снимката и лицето на Никълъс.
— Когато Йоан Кръстител умирал от глад в пустинята — започна да разправя Никълъс и при самото споменаване на светеца неколцина от монасите набързо се прекръстиха, — трябвало да прекара тридесет дни и нощи, без да сложи хапчица храна в устата си… — Никълъс се опитваше образно да внуши на слушателите си колко тежко ще да е било положението на Предтечата, а пък монасите го слушаха със зяпнали уста, привлечени както винаги от темата за страданията, които светците са понесли в името на вярата.
— Най-накрая Господ се смилил над своя служител, оставил една мъничка антилопа под близката акация, закачил рогата й за клоните на дървото и се обърнал към светеца: „Приготвил съм ти храна, щото да не умреш. Вземи от местото и яж.“ Тогава, щом Йоан Кръстител посегнал към животното, там, където пръстите му най-напред се докоснали до кожата му, останали завинаги следи. Тези следи се виждат и до ден-днешен по гърба на животното.
Това беше краят на историята, а монасите се замислиха над нейното съдържание.
Никълъс посочи снимката на масата.
— Виж сам следите от пръстите на светеца.
Старецът любопитно заразглежда снимката пред себе си, повдигна я пред зрящото си око и седна да размишлява за символиката у това незабележимо животно с раирана козина.
— Дали някой от хората ти някога не е виждал с очите си подобно животно? — попита Никълъс, но един по един всички поклатиха глави отрицателно. Снимката мина от ръка на ръка и най-накрая се озова сред послушниците, клечащи в края на редицата.