Мошеникът
- Автор: Канел Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Мошеникът». Краткое содержание книги:
— Мога да си плащам сметките. Но все пак, благодаря.
Прелъстителният й глас изсвири като студен вятър по гладък мрамор.
— Питието е безплатно. От казиното. Ще поръчам да ви изпратят парите в стаята, ако ми кажете номера.
— В казиното ли работите?
— Притежавам го. От сега нататък парите ви не важат тук — тихо каза той, сетне извади личния си вариант на приятна усмивка. Стана и протегна ръка. — Томас Рина.
Тя беше по-висока от него с почти десет сантиметра и той трябваше да гледа нагоре. Но вече се беше олигавил и не забелязваше нищо. Това беше най-готината мадама, която бе виждал.
— Забелязах, че мнозина ви каниха на танц… Мразите ли танците?
— Погрешен избор на глагол — хладно подхвърли тя и Томи се ухили още по-широко.
— Бихте ли желали да вечеряме на етажа за най-богатите комарджии?
Смяташе да заведе богинята в частния си ресторант на етажа за най-богатите комарджии в десет часа, за да не се засекат с Калиопа. Дори не й беше дал ключ, защото Калиопа сигурно щеше да го тормози с оплакванията си и да развали настроението на играчите, залагащи хиляди долари. Пък и не му трябваше там, издокарана в шорти и високи токчета, да го ядосва пред хората. Тази красавица беше различна — сексапилна и същевременно различна.
— Ще вечеряте ли с мен? — повтори той.
— Дошла съм с едни хора… — усмихна се Дакота.
— Приятели?
— Не съвсем… Запознахме се в Лас Вегас. Долетях тук с частния им самолет. Задължена съм им.
— Как се казвате?
— Дакота Смит.
— А онзи мъж, който дойде при вас… приятел ли ви е?
— В момента не знам какъв е… вероятно грешка.
— Е, така е по-добре — озъби се в усмивка Томи.
— Наистина ли сте собственик на това място? Дъглас и чичо му Хари са запазили маса в Пеликановата зала. Платиха пътуването ми, затова по-добре да отида при тях, но от друга страна, никога не съм била на етажа на най-богатите комарджии. Може да се измъкна и да се срещнем по-късно за едно питие.
— Тогава да се срещнем тук в десет и трийсет.
— Нека бъде в единайсет — усмихна се тя. — Подходящо ли съм облечена за най-богатите комарджии?
— Ако бяхте облечени по-подходящо, щях да включа противопожарната система.
Дакота пак се усмихна и излезе от бара. Всички се обърнаха. Томи беше срещал много красиви жени, но всичките бяха проститутки и трябваше да им плаща. А тази богиня идваше направо от небето.
Пеликановата зала гледаше към океана от нивото на мецанина. Беше елегантна, с бял мокет и черни старинни маси и столове. Среброто беше автентично. Бузини даде на Биано и Дъфи ключа за апартамент 10Б. Каза, че това е апартамент за най-богатите комарджии и етажът се заключва. Когато се отдалечи, Дакота седна при тях. Беше необичайно мълчалива.
— Томи налапа ли въдицата? — попита Биано.
Тя кимна.
— Имаме среща по-късно. Изглежда по-зле, доколкото си спомням.
Биано кимна и отвори уста да каже нещо.
— Недей, Биано. Чу ли? Аз ще си свърша моята работа, вие — вашата. — Дакота погледна Дъфи. — Взе ли зарове от казиното?
— Дванайсет чифта — ухили се той.
Поръчаха вечеря. Не разговаряха много. Между Биано и Дакота се усещаше странно напрежение. Накрая, след като изпиха кафето, тя остави салфетката си и рече:
— Ако търсиш компания, би трябвало да поканиш Виктория. Покажи й многоликата си същност. Вероятно ще раздвижи жизнените й сокове.
— Може и да го направя.
Дакота стана и излезе от ресторанта.
— Вие двамата трябва да се чукате — отбеляза Дъфи.
— Навремето се влюбих в нея. Изплю ме като рибена кост.
— Тогава всичко е свършило.
— Знам. — Биано посочи с пръст челото си. — Поне тук го знам.
Сетне се изправи и подкара инвалидния стол на Дъфи.
18.
Пълнене на заровете
Виктория стоеше до магазина пред игрището за голф, когато Биано най-после се обади и й каза да вземе чантата на Дъфи и да отиде при аварийния изход в източната страна на хотела. Териерът я последва. Биано ги чакаше отвън и гледаше осветения от луната океан.
— Как мина? — попита тя и му даде чантата.