Вирикониум

Изгнаникът от Атлантис

Слънцето залязваше. Последните отблясъци се плъзгаха по равнината и лежаха като корони от кръв върху покритите със снегове планински върхове. Тримата мъже, наблюдаващи края на деня, поеха с пълни гърди свежия хладен вятър, идващ от гъстата гора, и продължиха заниманията си.

Единият, надвесен над малък огън, където се печаха няколко къса месо, повдигна глава и извика:

— Всичко е готово! Кулл, Кхор-нах, хайде да ядем!

Беше млад — почти момче, с широки рамене и изпъкнали мускули.

Най-възрастният от тримата, с масивно телосложение, огромни мускули и мрачно лице, взе копието си и се запъти към огъня.

Другият беше млад, като момчето, което приготвяше храната, но по-висок, с развити заоблени мускули на плувец и бегач. Косите му бяха черни, падаха на вълни по раменете му и контрастираха със студените му сиви очи.

— Крайно време беше — каза той. — Гладен съм.

— Имало ли е време да не си бил гладен, Кулл? — попита със смях другият младеж.

— Когато се бия — отвърна Кулл сериозно.

— Тогава си гладен за кръв, момче — прекъсна ги по-възрастният мъж. — Ам-ра, стига сте дрънкали, дай храната!

С падането на нощта вятърът стана студен. В далечината се чу рев на тигър.

Кхор-нах инстинктивно протегна ръка към изправеното до него копие.

Кулл обърна глава и студена светлина проблесна в мразовитите му сиви очи.

— Ивичестите братя ловуват тази нощ.

— Те боготворят изгряващата Луна — каза Ам-ра и посочи на Изток.