Стръв

Една полицейска сирена се приближаваше към нас, но Дженс продължаваше да говори с лице, обърнато към мен, сякаш не я чуваше.

— Не виждам защо разправям цялата тая история… — каза.

— Говорим за причините за вашето изчезване.

— А! Така че вече знаеш: оказвам им тайно съдействие. Техните доклади са и мои доклади.

— Само че не казвате всичко — възразих му и Дженс, който в момента се интересуваше повече от полицейската сирена, отколкото от разговора, се вгледа в мен. — Познавам ви, професоре. Има неща, които пазите единствено за себе си. И какво трябва да направя, за да ми ги разкажете на мен?

И тъкмо в този момент се случи нещо. По-точно две неща.

От една страна, пристигането на огромна полицейска кола с бясна скорост, която вдигна такъв прах във въздуха, сякаш морето бе прехвърлило прибоя. Бяха двама, единият от тях жена, но сякаш безполови под каските, с палките и радиостанциите. Различията личаха единствено в лицата им. Все едно бяха завършили курсовете в едно и също полицейско училище и вероятно ги бяха научили да стрелят единствено според типично класическите строги правила. Запътиха се към супермаркета. А оттам се появи другото нещо, объркано и хаотично, предшествано от писъци (сигурна съм, че онова, което чух, бяха писъци), псувни и безредие. И те бяха двама, въоръжени, и единият от тях — жена. Разпознах широкото кожено таке, с което преди малко влезе в магазина. Потеше се, пръхтеше и се оглеждаше като звяр изпод периферията на шапката си. Нещо в масивното й телосложение, в огромните й ръце подсказваше, че можеше и да е мъж или транссексуален. Другият бе с дръпнати очи, но беше испанец толкова, колкото и неговата спътничка. И двамата водеха по един заложник: жената дърпаше за врата служител в униформа и непрекъснато го сочеше с рязана двуцевка, а съучастникът й — някаква бременна. Всички крещяха едновременно.